Джонатан Франзен - Поправките

15Прозвище на отбора на Пенсилванския университет. – Б. пр.

На задната седалка на едно такси, гледайки как мокрите магазини отлитат край него, Чип лапна бонбон. Ако не успееше да си върне Джулия, беше готов на всичко, за да прави секс с барманката. Която също изглеждаше на трийсет и девет. Искаше да сграбчи в шепите си пепелявата ѝ коса. Най-вероятно тя живееше в ремонтирано жилище на „Източна Пета“, сигурно пиеше бира преди лягане и спеше с овехтели потници и с шорти – той си представяше уморената ѝ поза, скромната халка на пъпа, путката ѝ като стара бейзболна ръкавица, пръстите на краката ѝ лакирани в най-обикновено просто червено. Искаше да усети как краката ѝ се преплитат на кръста му, искаше да чуе историята на четирийсетте ѝ години. Чудеше се дали наистина пее рок парчета по сватби и празненства за бар-мицва.

През прозореца на таксито прочете „Атлетичен рай“ като „Патетичен край“. „Агенция „Ампир“ прочете като „Агнец и вампир“.

Почти беше влюбен в човек, когото можеше никога повече да не види. Беше откраднал девет долара от една изкарваща прехраната си с пот на челото жена, която харесваше колежанско ръгби. Дори и да се върнеше, да ѝ дадеше парите и да ѝ се извинеше, той завинаги щеше да си остане мъжът, забил ѝ нож в гърба. Тя беше напуснала живота му безвъзвратно, никога нямаше да има шанса да прокара пръсти през косата ѝ; от тази поредна загуба гърлото му се сви – зловещо предзнаменование. Беше прекалено смазан от болка, за да изсмуче още един бонбон.

Вместо „Пенсии“ четеше „Пениси“; вместо „Сватби“ – „Свади“.

Витрината на една оптика предлагаше: „Прегледайте си главата при нас!“.

Проблемът беше в парите и униженията на живота без тях. Всеки минувач, всеки мобилен телефон, бейзболна шапка или джип, които видеше, бяха мъчение. Не беше алчен, не завиждаше. Но без пари едва ли не не беше мъж.

Как само се беше променил след уволнението от колежа Д.! Вече не желаеше да промени света, искаше само да е човек с достойнство тук и сега. Може би Дъг беше прав, може би гърдите в сценария му нямаха значение. Но сега вече, най-сетне, разбираше – най-накрая го беше проумял, – че може да отреже въвеждащия теоретичен монолог изцяло. Можеше да нанесе тази поправка за десет минути в офиса на Ейдън.

Пред нейната сграда даде на шофьора и деветте откраднати долара. На ъгъла на павираната улица имаше снимачен екип с голям камион, блестяха прожектори, генератори бълваха пушек в дъжда. Чип знаеше кода на алармата, асансьорът не беше заключен. Новата поправена версия в главата му беше истинският сценарий, но за съжаление, старият въвеждащ монолог все още съществуваше на плътната жълта хартия на копието на Ейдън.

През стъклената врата на петия етаж видя, че в офиса на Ейдън светеше. Чорапите му бяха подгизнали, якето му миришеше на мокра крава край морския бряг, не можеше дори да подсуши ръцете и косата си и това беше неприятно, но все пак се радваше, че в гащите му няма половин килограм норвежка сьомга. Общо взето, сега се чувстваше много по-добре.

Почука на стъклото, Ейдън излезе и присви очи към него. Тя беше с високи скули, големи воднисти сини очи и нежна прозрачна кожа. Всяка излишна калория, която погълнеше на обяд в Лос Анжелис или изпиеше с мартинито си в Манхатън, се изгаряше на пътеката за бягане у дома, в плувния басейн в частния клуб или в цялостната лудост да бъдеш Ейдън Прокуро. Обикновено беше наелектризирана и пламенна, сноп нагорещени медни жици, но сега, докато се приближаваше към вратата, изражението ѝ издаваше объркване и нерешителност. Постоянно поглеждаше през рамо към кабинета си.

Чип направи знак, че иска да влезе.

– Тя не е тук – рече през стъклото Ейдън.

Той махна отново. Тя отвори вратата и сложи ръка на сърцето си.

– Чип, толкова съжалявам за теб и Джулия...

– Дойдох заради сценария. Прочете ли го?

– Аз ли? Съвсем набързо. Трябва да го прочета отново. Искам да си отбележа някои неща! – Направи се, че пише във въздуха край слепоочието си, и се засмя.

– Въвеждащият монолог – поде Чип. – Махнах го.

– О, браво! Харесвам готовността за съкращения. Много я харесвам. – Погледна към офиса си.

– Мислиш ли, че без монолога...

– Чип, трябват ли ти пари?

Ейдън му се усмихна с необяснима весела искреност, все едно я беше хванал пияна или със смъкнати гащи.

– Е, не съм съвсем фалирал.

– Да, да, разбира се. И все пак?

– Защо?

– Как си с интернет? – продължи тя. – Разбираш ли от джава? HTML?