Джонатан Франзен - Поправките

Влезе в Кошмара, грабна кошница и пъхна връзка киселец в нея. Деветдесет и девет цента. Над бара на кафенето беше окачен екран, по който вървяха смайващи данни за ОБЩО ПРИХОДИ ЗА ДЕНЯ, ПЕЧАЛБА ЗА ДЕНЯ и ПРЕДПОЛАГАЕМ ДИВИДЕНТ ЗА АКЦИЯ ЗА ТРИМЕСЕЧИЕТО (Неофициална прогноза въз основа на резултатите от предишното тримесечие. Информацията е предоставена единствено с развлекателна цел!) и ПРОДАЖБИ НА КАФЕ. Чип си проби път през клиентите и техните мобилни телефони към рибния щанд, където, като че ли в отговор на молитвите си, откри ДИВА НОРВЕЖКА СЬОМГА, УЛОВЕНА С ВЪДИЦА, на разпродажба. Посочи едно филе със среден размер и в отговор на въпроса на мъжа зад щанда: „Друго?“, отговори с уверен, едва ли не надменен глас: „Това е достатъчно“.

В бележката върху красиво опакованото филе, което му връчиха, пишеше „78,40“. За щастие, Чип онемя от това откритие, иначе можеше да възрази на глас, преди да си е дал сметка, че в Кошмара цените се обявяват за сто грама. Преди две години, дори само преди два месеца не би допуснал подобна грешка.

– Ха-ха! – сподавено изхълца той и стисна в дланта си филето за седемдесет и осем долара, все едно беше бейзболна ръкавица. Коленичи, докосна връзките на обувката си, пъхна сьомгата под пуловера, загащи го в панталоните и се изправи.

– Тате, искам риба меч! – заяви детско гласче зад него.

Чип направи две крачки и сьомгата, която тежеше доста, се изплъзна от пуловера, и колебливо се спря в слабините му като пищимал.

– Татко! Риба меч!

Чип бръкна в панталоните. Шаващото филе беше като студен пълен памперс. Той го върна обратно към корема и втъкна пуловера по-плътно, закопча коженото си яке догоре и решително закрачи нанякъде. Към щандовете с млечни произведения. Тук откри подбрана колекция от френски сирена, чиито цени подсказваха, че продукцията е била превозена със свръхзвуков самолет. Достъпът до нетолкова недостъпните френски сирена родно производство беше запречен от мъж с бейзболна шапка, който крещеше в мобилния си телефон, а едно дете, очевидно негово, чоплеше алуминиевото фолио от кофичките с френско кисело мляко. Момиченцето вече беше изчоплило пет-шест. Чип се наведе да се присегне зад мъжа и рибата опъна пуловера на корема му.

– Извинявайте – измърмори той.

Онзи, без да спира да говори по телефона, се отдръпна като сомнамбул.

– Нали ти казах да го отсвириш? Отсвири го! Отсвири го този задник! Не сме подписвали нищо. Няма нищо черно на бяло. Ще го накарам да смъкне с още трийсет, само гледай. Мила, не го късай това, ако го скъсаш, ще трябва да го платим. Нали ти казах, от вчера купувачите командват парада. Няма да вземем нищо, докато не ударят дъното. Нищо! Ни-щич-ко!

Чип пое към касите с четири благовидни покупки в кошницата, но там мярна една глава с лъскава, сияйна като нова монета грива, която можеше да е само на Ейдън Прокуро. Която също беше слаба, на трийсет и шест и енергична. Малкият ѝ син Антъни седеше на количката за пазаруване с гръб към голяма камара от миди, сирена, меса и хайвер на стойност над хиляда долара. Ейдън се беше надвесила над Антъни и го беше оставила да си играе със сивите ревери на италианския ѝ костюм и да лигави блузата ѝ, докато зад него тя разлистваше ръкопис, който Чип горещо се надяваше, че не е неговият. Уловената с въдица норвежка сьомга вече беше подмокрила опаковъчната хартия, телесната му топлина топеше мазнините, които придаваха известна твърдост на филето. Чип искаше да избяга от Кошмара, но не беше готов да обсъжда „Академично червено“ при подобни обстоятелства и затова се шмугна в хладилната секция с италиански сладолед в обикновени бели кутии с малки черни надписи. Мъж в костюм беше клекнал до момиче, чиято коса пламтеше като огрян от слънцето бакър. Момичето беше дъщерята на Ейдън, Ейприл. Мъжът беше съпругът на Ейдън, Дъг О’Браян.

– Чип Ламбърт! Как я караш?

Не му оставаше друго, освен да подхване кошницата като момиче, за да стисне здравата десница на Дъг.

– Ейприл си избира десерт – обясни Дъг.

– Три десерта – уточни Ейприл.

– Да, три десерта.

– Този какъв е? – посочи Ейприл.

– Жълт с гренадин, зайче.

– Аз обичам ли го?

– Не знам, мила.

Дъг, който беше по-млад и по-нисък, упорито твърдеше, че се възхищава от ума му, и тъй като Чип нито веднъж не беше доловил ирония или надменност в думите му, накрая се беше принудил да приеме преклонението му за чиста монета. То обаче беше по-неприятно и от открито пренебрежение.