Джонатан Франзен - Поправките

Ето това била историята за нея и Гитанас, нали Чип не ѝ се сърди много?

И Чип наистина не се сърдеше. Всъщност първоначално не само нямаше нищо против, че Джулия е омъжена, а направо изпадна във възторг. Годежният пръстен и венчалната ѝ халка го запленяваха, молеше я да ги носи в леглото. В редакцията на „Уорън Стрийт Джърнъл“, където понякога се чувстваше недостатъчно трансгресивен, с наслада намекваше за европейския държавник, на когото „слага рога“. В докторската си дисертация („Несигурен стоеше“ 11: Страховете на фалоса в драмата от епохата на Тюдорите“) беше отделил много място на слагането на рога и под булото на гледащата с неодобрение на този въпрос модерна критика всъщност приемаше охотно представата за брака като акт на собственост, а за изневярата като кражба.

11Шекспир, „Макбет“, І действие, ІІ сцена. – Б. пр.

Не след дълго обаче тръпката от бъркането в чуждата каца с меда отстъпи място на буржоазни фантазми, в които самият Чип беше съпруг на Джулия – неин господар и повелител. Изпитваше яростна ревност към Гитанас Мизевичюс, който, макар и литовец и насилник, беше успешен политик, за когото Джулия говореше виновно и с копнеж. Една Нова година Чип направо я попита дали някога е мислила за развод. Тя отговори, че харесва апартамента („Много по-добре, отколкото да плащам наем!“) и не ѝ се занимавало да търси нов точно сега.

След посрещането на Новата година Чип се върна към сценария на „Академично червено“, който беше довършил в еуфоричен устрем, натраквайки по двайсет страници на ден, и откри, че в ръкописа има много неща за оправяне. Всъщност текстът приличаше по-скоро на нескопосни наброски. През месеца, през който шумно беше празнувал завършването му, Чип си беше мислил, че може да премахне някои банални елементи в сюжета – конспирацията, автомобилната катастрофа, злите лесбийки, – и пак да разкаже една интересна история. Но без тях като че ли не оставаше нищо.

За да спаси артистичните си и интелектуални амбиции, той добави дълъг теоретичен въвеждащ монолог. Но този монолог беше толкова нечитаем, че всеки път като включеше компютъра, Чип се захващаше да го оправя. Прекарваше по-голямата част от отделеното за ръкописа време в обсесивно преработване на монолога. И когато се отчая, че няма как да го съкрати, без да жертва някоя от важните си теми, започна да си играе с размера на полетата и с преноса на думите, за да накара монолога да свърши в края на шеста, вместо в началото на седма страница. Замени „повторно“ с „отново“, за да спечели две букви, като по този начин пренесе „трансак(т)ция“ след второто „т“, което от своя страна доведе до цяла поредица от по-дълги редове и по-ефикасно пренасяне. След това реши, че „отново“ нарушава ритъма, а „трансак(т)ция“ в никакъв случай не бива да се разделя на два реда, и прегледа целия текст за дълги думи, които да замени с по-къси синоними, като през цялото време се мъчеше да се убеди, че звезди и продуценти в сакà на „Прада“ ще четат с наслада шест (но не и седем!) страници високопарно академично теоретизиране.

Веднъж когато беше малък, в Средния запад се наблюдаваше пълно слънчево затъмнение и едно момиче от малките градчета на другия бряг на реката срещу Сейнт Джуд беше останало навън, и напук на хилядите предупреждения се беше взирало в намаляващия полумесец на слънцето, докато ретината му не изгоря. „Изобщо не болеше – беше заявило момичето пред „Сейнт Джуд Кроникъл“. – Нищо не усетих.“

Във всеки един от дните, които Чип прекарваше в разкрасяване на безжизнения от драматична гледна точка монолог, наемът, храната и развлеченията му се плащаха от по-малката му сестра. И въпреки това, докато парите не свършиха, той не усети болка. Дните спокойно се точеха един след друг. Чип рядко ставаше преди обяд. Наслаждаваше се на храната и виното, обличаше се достатъчно добре, за да има самочувствието, че не е трепкащ като желе разплут плондер, и успяваше, в четири от пет вечери, да прикрие най-тежките си тревоги и притеснения, и да се забавлява с Джулия. Тъй като сумата, която дължеше на Денис, беше голяма в сравнение с коректорската му надница, но малка в сравнение с холивудските стандарти, той се трудеше все по-рядко за „Браг Нътър и Спей“. Не можеше да се оплаче от нищо, освен от здравето си. В летните дни, когато работният му устрем секваше с препрочитането на първо действие, при което за пореден път се убеждаваше колко непоправимо зле звучи текстът, той излизаше да глътне малко чист въздух, слизаше пеша по „Бродуей“, сядаше на пейка в Батъри парк, оставяше бризът от Хъдсън да погали оголената му шия под разкопчаната риза и слушаше неспирното трак-трак-трак на хеликоптерите и писъците на милионерските деца от Трайбека, и там започваше да го гризе съвестта. Да си толкова жизнен и здрав, и при все това да не правиш нищо: нито да се възползваш от здравия си сън през нощта и от това, че дори и грипът те е подминал, за да свършиш някаква работа, нито да се предадеш напълно на отпускарския дух, да флиртуваш с непознати и да се наливаш с „Маргарита“. По-добре би било, мислеше си той, да мине разболяването и умирането още сега, когато и без това се е провалил, и да запази здравето и жизнеността си за някой бъдещ ден, когато, колкото и да му беше трудно да си го представи, може би вече щеше да е оставил провала зад гърба си. От всичко, което прахосваше – парите на Денис, благоразположението на Джулия, собствените си способности и образование, възможностите, предлагани от най-дълго продължаващия икономически разцвет в историята на Америка, – там, под слънчевите лъчи край реката, най-силно страдаше заради доброто си здравословно състояние.