Джонатан Франзен - Поправките

– Коледата беше отвратителна, няма спор.

– Трябваше да гадая кое за кого е.

Навън беше излязъл южен вятър, снегояд, който ускоряваше ритъма на капчука по задната веранда. Усещането, което беше изпитал при звънването на телефона – че нещастието му е въпрос на избор, – беше изчезнало.

– Ще му се обадиш ли? – попита Денис.

Той постави слушалката на мястото ѝ, изключи звука на телефона и облегна глава на касата на вратата. Беше решил проблема с коледните подаръци за близките си в последния работен ден, набързо измъкна стари, отдавна купувани и залежали книги от лавиците, обви ги в алуминиево фолио и им върза по една червена панделка, отказвайки да мисли как ще реагира деветгодишният му племенник Кейлеб например на библиофилското оксфордско издание на „Айвънхоу“, чието основно подаръчно качество се състоеше в това, че книгата все още си стоеше в оригиналната опаковка. В крайна сметка обаче ръбовете на кориците бяха прокъсали алуминиевото фолио, парчетата, с които се опита да прикрие дупките, не прилепнаха добре към долния пласт и резултатът напомняше на нещо лющещо се и напластено – лук или маслено тесто; за да тушира този ефект, той облепи пакетите с празнични стикери на Националното сдружение за защита на правото на аборт, които беше получил при заплащане на членския си внос. Творенията му изглеждаха толкова несръчни и детински – или плод на нездрава психика, – че ги нахвърля в стар кашон от грейпфрути, за да се махнат по-бързо от очите му. След това изпрати кашона по „Фед Екс“ в дома на Гари във Филаделфия. Имаше чувството, че е свалил от гърба си тежък товар; колкото и да беше гадно и неприятно, сега поне му беше олекнало и скоро нямаше да му се налага отново да е в същото положение. Но три дни по-късно, прибирайки се у дома късно вечерта на Коледа след дванайсетчасово бдение в „Дънкин Донътс“ в Норуолк, Кънектикът, се сблъска с нов проблем: отварянето на изпратените от роднините му подаръци, два пакета от Сейнт Джуд, дебел подплатен плик от Денис и кутия от Гари. Реши да ги разопакова в леглото, но първо да ги качи до стаята си като ги подритва по стълбите. Което си беше доста голямо предизвикателство, тъй като продълговатите пакети не се търкаляха нагоре, а се удряха в горното стъпало и падаха обратно. Освен това леките пратки, макар и да не оказваха съпротивление, се повдигаха едва-едва и при най-силния ритник. Но Чип беше прекарал толкова злощастна и потискаща Коледа – беше оставил съобщение на гласовата поща на Мелиса с молба да го потърси на обществения телефон в „Дънкин Донътс“ или по-добре направо да дойде там от къщата на родителите си в близкия Уестпорт и чак в полунощ изтощението го принуди да приеме, че Мелиса, явно, няма да му се обади и със сигурност няма да дойде да го види, – че сега просто не беше психически способен нито да наруши правилата на играта, която беше измислил, нито да я прекрати, преди да е постигнал целта си. За него беше очевидно, че правилата позволяват само рязко подритване (и категорично забраняват подпъхване на крак под пакета и придвижването му нагоре с повдигане или побутване), и затова шутираше коледния си подарък от Денис с нарастваща жестокост, докато пликът не се разкъса и сложената за уплътнение вътре вестникарска хартия не се разпиля; след това успя да нацели раздрания пакет с големия пръст на крака и го запрати в дълга хубава дъга чак до предпоследното стъпало. Там обаче подаръкът отказа да прескочи ръба на последното стъпало. Чип напразно го побутваше и подритваше, накрая съвсем го разпарчетоса с тока на обувката си. Отвътре се показа миш-маш от червена хартия и зелена коприна. В нарушение на измисленото от самия него правило, той вдигна стъпкания пакет през последното стъпало, запрати го с ритник по пода през коридора до леглото си и се върна за останалите кутии. Тях също почти ги унищожи, преди да си разработи безотказен метод: подритваше ги леко, за да отскочат във въздуха и със силен шут ги запращаше горе. Когато шутира подаръка от Гари, кутията се взриви в облак бяла морска пяна. Отвътре се изтърколи бутилка, дебело обвита в опаковъчен материал, за да не се счупи. Оказа се марков калифорнийски портвайн. Чип го отнесе в леглото и си наложи ритъм от по една голяма глътка след всеки разопакован подарък. Майка му, която смяташе, че той все още окачва чорап над камината, му беше изпратила кутия с надпис „За чорапа“, в която имаше няколко отделно опаковани неща: смукалки за гърло, миниатюрна снимка на Чип във втори клас във вехта месингова рамка, пластмасови шишенца с шампоан, балсам за коса и крем за ръце от хонконгския хотел, в който тя и Алфред бяха отседнали на път за Китай преди единайсет години, и два дървени елфа с пресилени широки усмивки и изскачащи от малките им черепчета сребристи кончèта за закачване на елхата. За под въпросната предполагаема елха Инид беше изпратила втори пакет с по-големи подаръци, обвити в червена хартия на дядоколедовци: кошничка за варене на аспержи на пара, три чифта бели слипове, голяма захарна пръчица във формата на бастун и две възглавници на едри шарки. От Гари и жена му, освен портвайна, Чип получи хитроумно направена помпичка за изсмукване на въздуха, за да се предпази останалото в бутилката вино от оксидиране (не че някога Чип беше имал подобен проблем, при него вино не оставаше). От Денис, на която той беше подарил „Избрани писма на Андре Жид“, след като изтри от обложката доказателството, че е платил един долар за това изключително зле преведено издание, получи красива лимоненозелена риза, а от баща си чек за сто долара с написано на ръка указание да си купи каквото иска.