Джонатан Франзен - Поправките

Инид сви рамене.

– Още е много рано.

Денис отпи, все едно беше вода.

– Като познавам Гари – рече тя, – предполагам, че е искал да ги ошушкате.

– Не, всъщност нали разбираш... – Инид посегна към бутилката с две ръце. – Сипи ми една глътка, само капчица, не пия толкова рано, никога... Нали разбираш, Гари се чуди защо изобщо се занимават с патента, ако наистина са на толкова ранен етап. В подобни случаи сигурно просто използват патента, без да плащат за него. Не, това е прекалено много! Денис, не мога да изпия толкова вино! Срокът на патента изтича след шест години и затова Гари смята, че вероятно „Аксон“ ще започнат да изкарват пари съвсем скоро.

– Татко подписа ли договора?

– О, да. Отиде до Шумпъртови и накара Дейв да го завери като свидетел.

– В такъв случай трябва да уважите решението му.

– Денис, той е такъв инат и отказва да слуша. Не мога...

– Да не искаш да кажеш, че не може сам да взема решения?

– Не, не, просто характерът си му е такъв. Но просто не мога...

– След като той вече е подписал договора – прекъсна я Денис, – какво може да направи Гари?

– Нищо, сигурно.

– Тогава за какво е цялата работа?

– За нищо. Да, права си – заяви Инид. – Нищо не може да се направи.

Но всъщност не беше така. Ако Денис не беше толкова пристрастна в подкрепата си за Алфред, Инид можеше и да си признае, че след като Алфред ѝ даде подписания договор, за да го пусне по пощата на път за банката, тя го скри в жабката на колата и го остави да престои там и да излъчва вина няколко дни; след това, докато Алфред дремеше, премести плика на по-сигурно място в пералното, в шкафа при потъмнелите от годините сладка и конфитюри (мандарини със стафиди, тиква с бренди, корейски боровинки), вази, кошници и кубове от цветна глина, съвсем здрави и в никакъв случай не за изхвърляне, но пък не и достатъчно хубави, за да се използват; и че в резултат на нечестната ѝ постъпка тя и Алфред все още могат да измъкнат по-голяма сума от „Аксон“, и точно заради това е толкова важно да открие второто, препоръчаното писмо и да го скрие, преди Алфред да разбере, че тя го е излъгала и не е изпълнила нарежданията му.

– О, това ме подсеща – рече тя, гаврътвайки виното, – че исках да се допитам до теб за още нещо.

Денис се позабави, преди да отвърне с любезното и сърдечно:

– Да?

Колебанието ѝ потвърди отдавна затвърдилото се убеждение на Инид, че с Алфред са допуснали някаква грешка във възпитанието на Денис. Не бяха успели да вселят в най-малкото си дете дух на великодушие и ведра готовност за услужване на ближния.

– Както знаеш – поде Инид, – последните осем Коледи ходим във Филаделфия, а момчетата на Гари вече са достатъчно големи, за да искат спомен от една Коледа в дома на баба и дядо, и затова си мислех...

– По дяволите! – долетя вик от всекидневната.

Инид остави чашата и се понесе натам. Алфред седеше на ръба на шезлонга в мъчителна поза – с високо вдигнати колене и леко изгърбен – и се взираше в останките от третия си ордьовър. По пътя си към устата му ладийката от хляб се беше изплъзнала от пръстите му, паднала на коляното му, разпиляла товара си, претърколила се на пода и накрая се беше спряла под шезлонга. По дамаската беше полепнало парченце червена печена чушка. Покрай маслините мокетът бързо потъмняваше от зехтина. Празната ладийка лежеше на една страна и се виждаше бялата ѝ вътрешност, тук-там на кафяви петна или пожълтяла от просмукания зехтин.

Денис се промуши покрай Инид с влажна гъба и коленичи пред Алфред.

– О, тате – измърмори тя, – трябваше да се сетя, че ще ти е трудно да се справиш с тях.

– Дай ми парцал и ще почистя.

– Недей, готово е вече – отвърна Денис.

Сви шепа и бръсна вътре парченцата маслини от коленете и бедрата му. Ръцете му трепереха във въздуха над главата ѝ, все едно се опитваше да я отблъсне, но тя се справи за миг със задачата си, избърса с гъбата маслините от пода и ги отнесе в кухнята, където Инид беше решила да си сипе една допълнителна глътчица вино, само че в бързината да не я видят, почти си напълни чашата и сега бързо я пресуши.

– Така че – продължи тя, – мислех си, че ако ти и Чип сте съгласни, може да направим една последна Коледа в Сейнт Джуд. Какво ще кажеш?

– Ще дойда там, където кажете ти и татко – отвърна Денис.

– Не, питам те какво мислиш ти. Какво искаш. Дали ти допада идеята за една последна Коледа в къщата, в която си израснала. Дали ще ти е приятно.

– Отсега мога да ти кажа, че Каролин за нищо на света няма да напусне Филаделфия. Другото си е чиста фантастика. Ако искаш да видиш внуците си, трябва да дойдете на изток.