Джонатан Франзен - Поправките

По някаква дяволска логика, която само затвърждаваше песимизма му, заболяването му се влошаваше най-много именно от вниманието на дъщеря му, която той най-малко искаше да го види в подобно състояние.

– Ще те оставя за секунда – рече Денис, – за да приготвя обяда.

Той затвори очи и ѝ благодари. И както се чака затишие в проливен дъжд, за да притичаш от колата до магазина, Алфред зачака треперенето да поутихне, за да посегне спокойно към това, което тя му беше донесла.

Заболяването обиждаше собственическото му чувство. Тези треперещи ръце принадлежаха не на друг, а на него самия, но въпреки това отказваха да му се подчиняват. Бяха като две непослушни деца. Безразсъдни двегодишни в пристъп на егоистично цупене. Колкото по-строго им заповядваше, толкова по-малко го слушаха и толкова повече се цупеха и не му се подчиняваха. Винаги се беше дразнил на детинския инат и отказ да се държиш като възрастен. Безотговорността и липсата на дисциплина бяха най-голямото проклятие на съществуването му и това, че заболяването му се изразяваше в неподчинение на собственото му тяло, беше поредният пример за същата извратена дяволска логика.

Ако дясната ти ръка се провини, учи Исус, отсечи я 9.

9В синодалното издание на Библията: „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я“ (Евангелие на Матея, 5:30). – Б. пр.

Докато чакаше треперенето да заглъхне – гледаше как ръцете му се тресат и като че ли опитват да загребат нещо, и имаше чувството, че се намира в детска градина с крещящи буйни хлапета, а е останал без глас и не може да ги укроти, – Алфред с наслада си представяше как отсича ръката си със сатър, щеше да покаже на непокорния си крайник колко му е ядосан, колко не го обича, ако продължеше да не му се подчинява. Представи си първото дълбоко захапване на острието на сатъра в костта и мускула на провинилата се китка и едва ли не изпадна в екстаз, но заедно с него, непосредствено досами този екстаз усещаше и как му се доплаква за тази ръка, която беше негова и я познаваше, откакто се помнеше, обичаше я и ѝ желаеше само най-доброто.

Отново си мислеше за Чип, без да го съзнава.

Чудеше се къде беше отишъл Чип. Пак го беше прогонил.

В кухнята гласовете на Денис и на Инид жужаха като две пчели, блъскащи се в стъклото на прозорец – една по-едра и една по-дребна. Най-сетне дойде неговият миг, дългоочакваното затишие. Алфред се приведе напред, подпря дясната си ръка с лявата, сграбчи ладийката с маслени платна и я отлепи от чинията, повдигна я, без да я обърне, и докато тя се носеше във въздуха, поклащайки се, той отвори уста да я налапа и успя! Лапна я! Лапна я! Коричката раздра венеца, но все пак цялата ладийка беше вътре, задъвка внимателно, като пазеше отпуснатия си като плужек език. Топящото се сладко масло, женствената мекота на втасалата с мая и изпечена пшеница. В брошурата, която доктор Хеджпет им беше дал, имаше изречения, които дори и Алфред, колкото и да беше фаталист и дисциплиниран, не можеше да се насили да прочете. Изречения, посветени на проблемите на преглъщането, на предсмъртните мъки на езика, на окончателния срив на сигналната система...

Предателството беше започнало от отдел „Сигнализация“.

„Мидланд Пасифик Рейлроуд“, където в последното десетилетие от кариерата си той беше началник на инженерния отдел (и където, щом заповядаше нещо, то веднага се изпълняваше – „Тъй вярно, господин Ламбърт, веднага!“), обслужваше стотици градчета с по един асансьор в Западен Канзас и в западната и централната част на Небраска, от онзи тип градчета, в които или край които бяха израснали Алфред и колегите му началници на отдели, и които на днешната си преклонна възраст изглеждаха още по-грохнали в сравнение с чудесното състояние на преминаващия през тях железен път. Макар че железопътната компания беше отговорна преди всичко към акционерите си, родените в Канзас и Мисури нейни служители (сред тях и Марк Джамборец, юрисконсултът на компанията) бяха убедили борда на изпълнителните директори, че тъй като железницата е монополист в много от градчетата във вътрешността, компанията има граждански дълг да поддържа обслужването и на най-отдалечените гари и спирки. Алфред лично за себе си не хранеше илюзии за икономическото бъдеще на прерийните градчета, където средната възраст надхвърляше петдесет години, но вярваше в железницата и мразеше камионите, и от собствен опит знаеше колко е важно преминаването на влака за гражданската гордост, как свирката на локомотива може да повдигне духа в някое февруарско утро на 41 °СШ 101 °ЗД; в стълкновенията си с Агенцията за опазване на природата и с различните инстанции, отговарящи за транспорта, се беше научил да цени местните общински служители, които могат да ти ударят едно рамо, когато ти трябва повече време, за да измиеш цистерните си от отработено масло в депото в Канзас Сити, или пък когато някой проклет бюрократ настоява да платиш 40 % от ненужен прелез на „Кънтри Роуд“. Години след като „Су Лайн“, „Грейт Нордърн“ и „Рок Айланд“ бяха изоставили мъртвите и умиращи градчета из северните равнини, „Мидланд Пасифик“ продължаваше да пуска малки композиции веднъж в седмицата или дори на две седмици през места като Алвин и Писга Крийк, Ню Чартърс и Уест Сентървил.