Джонатан Франзен - Поправките

– Добре го е измислил – отбеляза Денис, докато изваждаше храната от хладилника.

– Денис, той пълзи по пода! Вместо да седи в хубав, удобен стол с права облегалка, какъвто трябва да използва според лекаря, той пълзи по пода! А и изобщо не би трябвало да се заседява толкова. Лекарите са единодушни, че ако не използваш някоя способност, я губиш. Дейв Шумпърт има десет пъти повече проблеми със здравето от баща ти, от петнайсет години е с колостомия, останал му е само единият бял дроб, има пейсмейкър, а виж какво правят с Мери-Бет. Тъкмо се върнаха от гмуркане във Фиджи! И Дейв никога не се оплаква, ама никога. Не знам дали помниш Джин Грило, един стар приятел на татко ти от „Хефест“, той има паркинсон и е много, много по-зле от баща ти. Все още си живее у дома във Форт Уейн, макар че е в инвалидна количка. Той наистина е в ужасно състояние, само че, Денис, продължава да се интересува от много неща. Вече не може да пише, но ни изпрати аудиописмо на касета, виж колко добре измислено, в което ни разказва подробно за внуците си, защото познава внуците си и се интересува от тях, и как е започнал да учи камбоджански, на който му вика кхмерски, като го слуша на касети и гледа камбоджанска – или може би трябва да се каже „кхмерска“? – телевизия във Форт Уейн, защото най-малкият му син е женен за камбоджанка – кхмерка? – а нейните родители не говорят английски, пък Джин иска да си общува с тях. Можеш ли да повярваш? Джин е в инвалидна количка, пълен инвалид, и пак мисли как да помогне на другите! А баща ти, който може да върви, да пише, да се облича сам, по цял ден не прави нищо, само си седи в креслото.

– Защото е потиснат, майко – отвърна тихо Денис, която режеше хляб.

– Това казват и Гари, и Каролин. Бил в депресия и трябвало да пие лекарства. Според тях той е работохолик, работата била като наркотик и затова, като останал без нея, изпаднал в депресия.

– И затова да пие лекарства и да не ни се пречка. Колко удобно!

– Не си честна спрямо Гари.

– Хайде да не започваме за Гари и Каролин.

– Божичко, Денис, като те гледам как размахваш ножа, честно казано, чудя се как още не си си отрязала някой пръст!

От крайчетата на франзелата Денис беше направила три ладийки, от които беше издълбала средата. Върху едната сложи стружки масло като издути от вятъра платна, другата напълни с настърган пармезан, уплътнен с наситнена рукола, а третата напълни с пасирани маслини със зехтин и отгоре я поръси обилно с червен пипер.

– Ммм, изглежда прекрасно – измърмори Инид и посегна, бърза като котка, към чинията, на която Денис подреждаше хапките. Само че чинията изчезна под носа ѝ.

– Тези са за татко.

– Искам само да си отчупя малко!

– Ще ти направя и на теб.

– Недей, само ще опитам от неговите.

Денис обаче отнесе чинията на Алфред, който сега се беше изправил пред следния екзистенциален проблем: подобно на пшеничен кълн, надигащ се през пръстта, светът се движеше напред във времето, добавяше клетка върху клетка по външния си слой, натрупваше миг след миг и дори и да успееш да го обхванеш с поглед в най-последния, най-младия му вид, нямаше гаранция, че ще ти се удаде да го сториш отново секунда по-късно. Докато Алфред установи, че дъщеря му Денис му подава чиния с хапки във всекидневната на сина му Чип, следващият миг вече разцъфваше в абсолютно неразбираемо съществуване, в което той не можеше категорично да изключи възможността например, че жена му Инид му подава чиния с фекалии в салона на някой бордей; веднага щом препотвърди наличието на Денис, хапките и всекидневната на Чип, повърхностният слой на времето добави пореден слой от клетки, така че той отново се изправи пред нов и неразбираем свят; поради тази причина, вместо да хаби сили в напразни опити за догонване, Алфред все повече предпочиташе да прекарва дните си долу, в непроменящите се исторически корени на нещата.

– Да залъжеш глада, докато приготвя обяда – каза Денис.

Алфред погледна с благодарност хапките, които в деветдесет процента от времето изглеждаха стабилно като храна и рядко се преобразяваха в нещо друго с подобна форма и размери.

– Искаш ли чаша вино?

– Не държа – отвърна той.

С надигналата се от сърцето му благодарност – беше трогнат, – сплетените му в скута длани заподскачаха. Опита се да намери нещо наоколо, което да не го вълнува толкова, нещо, на което спокойно да спре погледа си, но тъй като стаята беше на Чип и Денис стоеше в нея, всеки ъгъл и всяка повърхност – дори кранчетата на радиаторите, дори поолющената гола стена малко над пода – му напомняха за различните източни светове, в които живееха децата му, и оттук и за големите разстояния, които го разделяха от тях, а това разтреперваше ръцете му още по-силно.