Джонатан Франзен - Поправките

Претърси несесера внимателно. Не му беше минавало през ума, че е възможно да изпадне в зависимост от наркотик, който не ти носи усещане за блаженство и от който дори не беше изпитвал нужда, когато го вземаше последния, петия път. Свали капачката на червилото на Мелиса, извади от тънката розова опаковка двата тампона, бръкна с фиба в бурканчето с лосион. Нищо.

Върна несесера в стаята, която сега беше напълно огряна от слънцето, и прошепна името на Мелиса. Не получи отговор, коленичи и претършува пътната ѝ чанта. Опипа празните чашки на сутиените. Стисна навитите на топка чорапи. Бръкна във вътрешните джобове и различните отделения на сака. Това ново, по-друго насилие над Мелиса беше физически болезнено за него. На оранжевата светлина на срама имаше чувството, че се гаври с вътрешните ѝ органи. Все едно беше хирург, който жестоко сграбчва младите ѝ бели дробове, осквернява бъбреците, пъха пръст в съвършения ѝ нежен панкреас. Сладките малки чорапки, мисълта за още по-малките чорапки от недалечното ѝ детство, образът на изпълнената с очаквания умна и романтична второкурсничка, която приготвя багажа си за пътешествие с уважавания преподавател – всяка чувствена асоциация подклаждаше срама му, всеки образ му напомняше за грубата просташка комедия на това, което бе сторил на Мелиса. Грухтящото изпразване и омазване. Запъхтяното клатене и плякане.

Срамът се разгоря тъй яростно, че едва не изпепели мозъка му. Въпреки това, държейки под око спящата Мелиса, той пребърка дрехите ѝ отново. Едва след като опипа и стисна всяко нещо подред, той стигна до извода, че мексикански А е в големия външен джоб на чантата. Заотваря ципа зъбче по зъбче, стиснал собствените си зъби, за да понесе шума. Направи достатъчно голяма пролука, за да пъхне ръката си (напрежението от това – поредно – проникване предизвика нов изблик пламенни спомени; чувстваше се унижен от разюздаността, която ръцете му си бяха позволили с Мелиса тук, в стая 23, от ненаситната похот на пръстите си; искаше му се да не я беше докосвал), когато мобилният телефон на нощното шкафче зазвъня и тя се събуди със стон.

Той отдръпна рязко ръка от забраненото място, изтича в банята и дълго стоя под душа. Когато излезе, Мелиса се беше облякла и си беше събрала багажа. На сутрешното слънце изглеждаше абсолютно лишена от плътска чувственост. Тананикаше си весела мелодия.

– Скъпи, промяна в плановете – обяви тя. – Баща ми, който е страхотен, днес ще бъде в Уестпорт. Ще отида да ги видя.

На Чип му се искаше да не изпитва срама, който тя явно не изпитваше, но пък се притесняваше да се примоли за ново хапче.

– А нашата вечеря? – попита той.

– Съжалявам. Важно е да отида.

– Явно не е достатъчно да си говорите по няколко часа по телефона всеки ден.

– Чип, съжалявам. Но те са най-добрите ми приятели.

Чип от самото начало – от това, което знаеше – не беше харесал Том Пакет: самозван рокаджия и галено детенце с попечителски фонд, зарязал семейството си заради някаква кънкьорка. А през последните няколко дни безграничната способност на Клер да говори за себе си, държейки Мелиса на телефона с часове, беше настроила Чип и срещу нея.

– Хубаво. Ще те закарам до Уестпорт.

Мелиса отметна глава, косата ѝ се разпръсна по раменете.

– Скъпи, не се сърди.

– Щом не искаш да отидем в Кейп Код, значи, не искаш. Ще те закарам до Уестпорт.

– Добре. Ще се облечеш ли?

– Само че, Мелиса, има нещо ненормално в това, да си толкова близък с родителите си.

Тя като че ли не го чу. Застана пред огледалото да се гримира. Сложи си червило. Чип стоеше в средата на стаята с хавлия на кръста. Беше му криво и се чувстваше зле. Смяташе, че Мелиса има право да се отвращава от него. И все пак държеше да са наясно.

– Чу ли какво казах?

– Скъпи. Чип. – Тя притисна устни, за да размаже червилото. – Обличай се.

– Казах, че не е нормално децата да се разбират с родителите си. Не е нормално родителите да са най-добрите ти приятели. Трябва да има някакъв бунт. Така човек се утвърждава като личност.

– Може би така се утвърждаваш ти – отвърна тя. – Но пък ти не си пример за щастлив възрастен.

Той се усмихна, понесе думите ѝ мълчаливо.

– Аз си се харесвам – продължи Мелиса. – А ти май не се харесваш толкова.

– Родителите ти май също си се харесват. Цялото ви семейство си се харесва.

За първи път виждаше Мелиса ядосана.

– Аз си се обичам – повтори тя. – Какво лошо има в това?

Не можеше да отговори какво лошо има в това. Не можеше да обясни какво не е наред с Мелиса, с нейните самовлюбени родители, мелодраматичността и самоувереността ѝ, прехласването ѝ по капитализма, липсата на близки приятели сред връстниците ѝ. Усещането, което го беше връхлетяло в последния час от „Всепоглъщащи наративи“, усещането, че греши за всичко, че няма нищо нередно в света и в това, да си щастлив, че проблемът е само и единствено у него самия, се завърна с такава сила, че той се принуди да седне на леглото.