Джонатан Франзен - Поправките

– Ето, вземи – рече тя, затваряйки вратата.

– Какво е това? Екстази?

– Не. „Мексикански А“.

Чип се почувства културно изостанал. До неотдавна нямаше наркотици, за които да не е чувал.

– И какво прави?

– Всичко и нищо – отвърна тя и също глътна една капсула. – Ще видиш.

– Колко пари да ти дам?

– Няма нужда.

Първоначално наркотикът като че ли наистина нямаше никакво въздействие. Но в индустриалните покрайнини на Норуич, на два-три часа път от Кейп Код, той спря трип-хопа, който Мелиса беше пуснала по радиото, и каза:

– Трябва да спрем и да се чукаме.

Тя се засмя.

– О, така ли?

– Може да отбия тук – предложи той.

Мелиса отново се изкикоти.

– Не, нека наемем стая.

Спряха в мотел, който явно беше загубил лиценза си от „Комфорт Ин“ и сега се казваше „Комфорт Вали Лодж“. Нощната администраторка беше дебела и компютърът ѝ беше развален. Попълни на ръка данните на Чип, дишайки тежко, все едно и тя самата беше сполетяна от срив в системата. Чип прегърна Мелиса през корема и вече понечваше да пъхне пръсти в панталоните ѝ, когато изведнъж се сети, че не е много редно да бърка в гащите на жена на публично място и това може да му навлече проблеми. По същите чисто рационални причини обузда подтика да извади члена си и да го размаха пред пухтящата потна служителка. Но въпреки това беше убеден, че администраторката би проявила интерес към него.

Повали Мелиса на предназначения за захвърляне на фасове мокет в стая 23, без дори да затвори вратата.

– Така е много по-добре! – заяви Мелиса и ритна вратата. Свали панталоните си и изцвили доволно: – Много по-добре!

До края на почивните дни Чип изобщо не се облече. Само веднъж преметна през кръста си пешкир, за да отвори на доставчика на пица, но пешкирът се свлече, преди момчето да му е обърнало гръб.

– Здравей, мамо, аз съм – говореше Мелиса по мобилния си телефон, докато легналият зад нея Чип проникваше в нея. Тя не остави телефона и продължи да мънка окуражително, изразявайки синовната си подкрепа: – Аха... Аха... Да, разбира се, разбира се... Да, това е прекалено, мамо... Да, права си, наистина е прекалено... Разбира се... Разбира се... Аха... Това наистина е прекалено! – звънко извика тя, когато Чип я натисна здраво, за да навлезе с още един сладък сантиметър по-навътре, преди да се изпразни.

В понеделник и вторник той ѝ диктува дълги абзаци за курсовата ѝ работа за Карол Гилиган, която ядосаната на Вендла О’Фалън Мелиса отказваше да напише сама. Едва ли не фотографската му памет за аргументите на Гилиган, майсторското му владеене на теорията го възбудиха до такава степен, че се заигра да разрошва косата на Мелиса с щръкналия си член. Прокара главичката му по клавиатурата на компютъра, по екрана от течен кристал остана лигава следа.

– Скъпи – скара му се тя, – не се изпразвай на компютъра ми.

Бучкаше бузите и ушите ѝ, пъхаше го под мишниците ѝ, накрая я приклещи и я облада на прага на банята, а през цялото време Мелиса го обсипваше с ярката си червена усмивка.

Всяка вечер, четири дни подред, тя изваждаше от чантата си по две нови златисти капсули. В четвъртък Чип я заведе на кино, като след края на филма се спотаиха в салона и останаха да гледат още един. Върнаха се в „Комфорт Вали Лодж“, хапнаха палачинки и Мелиса се обади на майка си, и говори с нея толкова дълго, че Чип заспа, без да дочака поредното хапче.

В Деня на благодарността се събуди в сивкавия здрач на старото си недрогирано Аз. В първия момент, докато лежеше и слушаше нарядко преминаващите в празничния ден автомобили, не можа да се досети какво не е наред. Нещо в спящото до него тяло го смущаваше. Поколеба се дали да не се обърне и да зарови лице в гърба на Мелиса, но подозираше, че на нея ѝ е писнало от него. Не можеше да повярва, че тя приемаше спокойно постоянните му попълзновения, постоянното ръчкане, бутане и опипване. Че не се чувства като неодушевено парче месо, безскрупулно използвано от него.

Само за броени секунди, подобно на залята от паническа вълна на продажби борса, той се срина под тежестта на срама и притеснението. Не можеше да остане в леглото нито миг повече. Обу си боксерките, грабна несесера на Мелиса и се заключи в банята.

Проблемът му се състоеше в изгарящото го желание да не беше правил това, което беше сторил. А тялото му, на химическо ниво, инстинктивно се досещаше какво да предприеме, за да заличи това изгарящо желание. Трябваше да глътне ново хапче.