Джонатан Франзен - Поправките

– Правилникът – измърмори той и се дръпна. – Има правила.

Мелиса се извъртя, стана и се приближи.

– Тези правила са глупави – заяви тя. – Ако някой ти харесва...

Чип отстъпи към вратата. В другия край на коридора, до канцеларията на факултета, дребна жена с индиански черти и синя униформа дърпаше прахосмукачка.

– Има основателни причини за тях – рече той.

– Значи, сега дори не мога да те прегърна?

– Категорично.

– Това е глупаво. – Мелиса нахлузи обувките си и застана до него на прага. Целуна го по бузата близо до ухото. – Доскоро.

Наблюдаваше я как се отдалечава по коридора с танцова стъпка. Чу трясването на вратата към аварийното стълбище. Внимателно обмисли всяка своя дума и си писа отличен за правилно поведение. Но когато се върна на „Тилтън Ледж“, където беше изгоряла и последната улична лампа, самотата го погълна. За да изличи чувствения спомен от целувката на Мелиса и живото ѝ топло краче, се обади на стар приятел от колежа в Ню Йорк и се уговори да се видят на обяд на другия ден. Извади Cent Ans de Cinéma Erotique от шкафа, където го беше прибрал след потапянето в мивката заради подобни крайни случаи. Касетата не беше съвсем повредена, само че образът беше на снежинки и по време на първата гореща сцена с похотлива камериерка в хотелска стая снежинките се увеличиха, превърнаха се в бяла пелена и екранът угасна. Видеото изхълца задавено. „Въздух, имам нужда от въздух“, като че ли казваше то. Лентата се беше навила някъде из вътрешностите на апарата. Чип внимателно извади касетата и няколко педи раздърпана лента, но след това вътре нещо се счупи и видеото изплю парченце пластмаса. Добре, случваха се и такива неща. Само дето пътешествието до Шотландия беше финансово Ватерло и той не можеше да си позволи ново видео.

А и Ню Йорк в студената дъждовна неделя не му донесе разтухата, от която се нуждаеше. Тротоарите в Долен Манхатън бяха нацвъкани с квадратни метални стикери, които в магазините поставяха върху стоките против кражба. Стикерите като че ли бяха залепени за плочките с най-здравото лепило на света и след като Чип си напазарува вносни сирена (правеше го при всяко идване в Ню Йорк, за да е сигурен, че е постигнал поне едно нещо, преди да се върне в Кънектикът; при все това изпитваше някаква тъга да купува все същото младо грюйер и „Форм д’Амбер“ от все същия магазин – напомняше му за цялостния провал на консумеризма като средство за постигане на човешкото щастие) и обядва с приятеля си от колежа (който неотдавна се беше отказал от преподавателското си място по антропология и се беше хванал на работа на Силициевата алея 8като маркетинг психолог и който сега посъветва Чип да се събуди и да последва примера му), той се върна в колата и откри, че и двата пакета със сирена са защитени със същите стикери против кражба и че парченце от един такъв стикер е полепнало за лявата му подметка.

8Нюйоркският аналог на калифорнийската Силициева долина, средоточие на високотехнологични компании. – Б. пр.

„Тилтън Ледж“ беше покрит с лед и потънал в мрак. В пощата Чип откри кратка бележка от Инид, която се оплакваше от прегрешенията на Алфред („седи си в креслото по цял ден, всеки ден“) и му пращаше дълга статия за Денис, изрязана от списание „Филаделфия“, с лигава възхвала на ресторанта ѝ „Маре Скуро“ и лъскава снимка на младата готвачка на цяла страница. На снимката Денис беше по джинси и потник, само гладки мускулести рамене и нежна гръд („Много млада и много добра: Ламбърт в кухнята“, пишеше отдолу); точно тези глупости, които представят жената като обект на желанието, помисли си Чип, продават списанията. Допреди няколко години можеше да разчита, че в писмата на Инид ще намери поне един отчаян абзац за Денис и нейния разпадащ се брак (с изречението: „Той е толкова стар за нея!“, дебело подчертано два пъти), рамкиран между пространни обяснения „колко сме горди и развълнувани“ от работата на Чип в колежа Д., и макар да знаеше, че Инид умее ловко да настройва децата си едно срещу друго и че похвалите ѝ обикновено прикриват нещо друго, той не можеше да проумее как така една умна и принципна жена като Денис е използвала тялото си с маркетингова цел. Хвърли изрезката в кофата за боклук. Отвори съботното приложение на „Сънди Таймс“ и – да, противоречеше си, много добре го съзнаваше – прелисти страниците в търсене на реклами за бельо или бански, за да си поизплакне очите. Не откри нищо и се зачете в рецензиите на книги, където на единайсета страница мемоарът „Момичето на татко“ на Вендла О’Фалън се обявяваше за „страхотен“, „смел“ и „изключително добре написан“. Името Вендла О’Фалън беше рядко срещано, но Чип изобщо не беше подозирал, че Вендла е написала книга, и отказа да повярва, че тя е авторката на „Момичето на татко“, докато не стигна в края на рецензията до изречение, което започваше с „О’Фалън, която преподава в колежа Д...“.