Джонатан Франзен - Поправките

През отворената врата Чип виждаше кабинета на Вендла О’Фалън. Нейната врата беше облепена с жизнерадостни плакати и лозунги – Бети Фрийдън през 1965 г., усмихната гватемалска селянка, триумфираща футболистка, плакат на пивоварната „Бас Ейл“ с Вирджиния Улф, „Разчупи господстващата парадигма“, – които пробудиха мрачни спомени за старото му гадже Тори Тимелман. Мнението му за подобно разкрасяване беше: „Да не сме гимназисти, че да облепяме вратите на стаите си?“.

– Значи, в общи линии – каза той – преди ти се струваше, че в моя курс се учат пълни глупости, а след като се записа в нейния, смяташ, че са по-стойностни глупости?

Мелиса се изчерви.

– В общи линии... Само че ти си много по-добър преподавател. Научих много от теб. Това исках да ти кажа.

– Е, брой го за казано.

– Мама и татко се разделиха през април. – Мелиса се изтегна на кожения диван, серийно производство за колежа, и се настани като за терапевтичен сеанс. – В началото страшно ми харесваше, че си толкова против корпорациите, но след това изведнъж това адски започна да ме дразни. Родителите ми имат доста пари, но не са лоши хора, макар че баща ми сега се премести при една Вики, дето е четири години по-голяма от мен. Само че той още обича мама. Знам го. Щом излязох от къщи, нещата малко се поразклатиха, но знам, че той още я обича.

– Колежът предлага различни програми – обади се Чип, който продължаваше да стои със скръстени ръце, – за студенти, които преминават през подобни трудни моменти.

– Благодаря. Като цяло се справям добре, като се изключи грубото ми държане миналия път.

Мелиса качи краката си на страничната облегалка на дивана и изрита обувките на пода. От двете страни на горната част на гащеризона се надигнаха нежни извивки, полускрити от тънката блуза, и това не убягна от вниманието на Чип.

– Имах прекрасно детство – продължи тя. – Родителите ми бяха най-добрите ми приятели. Учих вкъщи до седми клас. Когато мама била в медицински колеж в Ню Хевън, баща ми свирел в една пънк група, „Номатикс“, която била на турне, и на първия си пънк концерт майка ми забърсала татко и отишла с него в хотелската му стая. Тя напуснала колежа, той се отказал от „Номатикс“ и никога повече не се разделили. Колко романтично, нали? Баща ми имал някакви пари от попечителски фонд и с тях измислили нещо гениално. По онова време на борсата било пълно с първоначални предлагания на нови компании, а тъй като майка ми си падала по биотехнологиите, била абонирана за списанието на Американската медицинска асоциация, пък Том – баща ми – можел да пресее финансовата част от информацията, те направили няколко страхотни инвестиции. Клер – майка ми – си стоеше у дома и бяхме заедно по цял ден, тя ме научи на таблицата за умножение и така нататък, тримата бяхме неразделни. Те толкова се обичаха. И всеки уикенд организираха партита. После изведнъж ни хрумна: тъй и тъй познаваме всички и сме добри инвеститори, защо да не направим взаимен фонд? Речено – сторено. Пожъна грандиозен успех. И все още се развива добре. Казва се „Уестпортфолио Биофънд Форти“. След това, когато конкуренцията се увеличи, създадохме и още няколко фонда. Трябва да предлагаш пълната гама от услуги, нали? Поне така убеждаваха Том институционалните инвеститори. Затова и той се хвана с другите фондове, но те, за съжаление, в общи линии се оказаха пълен провал. Според мен точно в това е големият проблем между него и Клер. Защото нейният фонд, „Биофънд Форти“, където тя избира в какво да се инвестира, все още се справя чудесно. Само че сега тя е съкрушена и е в депресия. Затворила се е вкъщи и не излиза никъде. А на всичкото отгоре Том иска да се запозная с онази Вики, която била „много готина“ и карала ролкови кънки. Всички знаем, че майка ми и баща ми просто са създадени един за друг. Те взаимно се допълват. Затова си мисля, че ако знаеше колко е забавно да създадеш компания и колко е прекрасно, когато започнат да идват парите, колко е романтично, няма да си толкова краен.

– Възможно е – отвърна Чип.

– Така или иначе, мислех, че бих могла да поговоря с теб за това. Като цяло се справям чудесно, предвид ситуацията, но би било хубаво да имам приятел до себе си.

– Как е Чад? – попита Чип.

– Той е сладур. Става за не повече от три уикенда. – Мелиса вдигна крак от дивана и опря обутото в чорап стъпало в бедрото на Чип. – Едва ли има други двама, които да са толкова несъвместими в дългосрочен план от него и мен.

Чип усещаше през джинсите си нарочното свиване на пръстите на крака ѝ. Беше приклещен към бюрото и за да избяга, трябваше да хване глезена ѝ и да го върне обратно на облегалката на дивана. Розовото ѝ стъпало веднага го сграбчи за китката и го придърпа. Страшно игриво, само че вратата беше отворена, лампата светеше, щорите бяха вдигнати, а в коридора имаше някой.