Джонатан Франзен - Поправките

– Какво е положението с хапчетата?

– Свършиха – отвърна Мелиса.

– Аха.

– Бях взела шест и ти получи пет от тях.

– Какво?

– Явно сгреших, че не ти дадох и последното.

– А ти какво гълташе?

– „Адвил“, скъпи. – Тонът, с който произнасяше галеното обръщение, вече беше минал отвъд неприкритата ирония. – Заради болки в седалищната област.

– Не съм те карал да купуваш наркотици – заяви той.

– Е, не го направи открито.

– Какво искаш да кажеш?

– Ако не бях взела хапчетата, голямо забавление щеше да падне, нали?

Чип не настоя за повече обяснения. Страхуваше се, че най-вероятно тя намеква колко лош и скован любовник е бил, преди да глътне „Мексикански А“. Той наистина се беше показал като лош и скован любовник, естествено, само че се беше надявал, че Мелиса не го е забелязала. Под товара на този нов срам и предвид липсата на хапче, което да олекоти тежестта му, Чип наведе глава и скри лицето си с длани. Срамът го смазваше, а в същото време отвътре се надигаше гняв.

– Та ще ме закараш ли до Уестпорт?

Той кимна, но тя сигурно не го гледаше, тъй като след малко Чип чу прелистване на телефонния указател и как тя поръчва на диспечера кола за Ню Ландън.

– „Комфорт Вали Лодж“, стая 23.

– Ще те закарам до Уестпорт – обади се той.

Тя остави слушалката.

– Недей, ще се оправя.

– Мелиса. Откажи таксито. Ще те закарам.

Тя дръпна пердетата на задния прозорец и се появи изглед към ограда с телена мрежа, няколко стройни клена и задния двор на депо за преработка на отпадъци. Осем-десет снежинки се носеха унило във въздуха. На изток облаците се бяха разкъсали и от окървавеното небе надничаше бяло слънце. Чип се облече набързо, докато Мелиса беше с гръб към него. Ако не беше необяснимият му срам, можеше да се приближи към прозореца и да я прегърне, и тогава може би тя щеше да се обърне и да му прости. Само че усещаше ръцете си като хищници. Представяше си я как се отдръпва погнусено, а той не беше съвсем сигурен, че някаква тъмна частица от него не копнее да я изнасили, да я накара да си плати, задето се харесва така, както Чип не можеше да се хареса. Как мразеше и колко обичаше напевния ѝ глас, пружиниращата походка, спокойното ѝ самочувствие! За разлика от него, тя беше самата себе си. Освен това Чип виждаше, че е обречен – не я харесваше, но щеше да страда по нея.

Тя набра друг номер.

– Хей, обич моя – заговори в мобилния телефон. – Тръгвам за Ню Ландън. Ще хвана първия влак от там... Не, искам да бъда с вас... абсолютно... Да, абсолютно... Добре, целувки, ще се видим след малко... Аха.

Отвън се разнесе бибиткане.

– Това е таксито – каза тя на майка си. – Добре, хубаво. Целувки, чао!

Облече якето си с едно гъвкаво движение, взе чантата си и с танцова стъпка прекоси стаята. На вратата се спря и спокойно обяви, че тръгва.

– Доскоро – рече тя, погледът ѝ се плъзна покрай Чип.

Той не можеше да реши дали тя е с изключително здрава психика, или пък е напълно превъртяла. Чу затръшване на врата на кола, забръмча двигател. Чип се приближи до прозореца и мярна косата ѝ с цвят на черешово дърво през задното стъкло на червено-бяло такси. Време беше да си купи цигари – след пет години въздържание.

Сложи си якето и прекоси полето от заскрежен асфалт, без да обръща внимание на минувачите. Пъхна няколко монети през процепа в бронираното стъкло на автомата.

Беше утрото на Деня на благодарността. Снегът беше спрял и слънцето надничаше от облаците. Изплющяха и изсвистяха криле на гларус. Лекият ветрец като че ли се плъзгаше над земята, без да я докосва. Чип се облегна на ледената мантинела, запали цигара и потърси утеха в грубите посредствени изделия на американската индустрия, в простите предмети от пластмаса и метал край пътя. В колонката за бензин, чието жужене секваше, когато резервоарът се напълнеше, в скромната ѝ акуратна служба. В издутия от вятъра транспарант „Биг Гълп – 99 цента“, който не можеше да отплава наникъде, колкото и да се дърпаха плющящите найлонови въжета от поцинкования пилон. В черните, изписани с ръкописен шрифт цифри с цената на бензина, в натрупването на толкова много деветки накуп. В големите американски коли, които едва-едва пълзяха в локалното с не повече от 30 мили в час. В оранжево-жълтите найлонови знаменца, които трепкаха по жиците над главата му.

– Баща ти пак падна по стълбите към мазето – съобщи Инид, в Ню Йорк все още валеше. – Носеше голяма кутия с лешници надолу, не се държеше за парапета и падна. Знаеш ли колко много лешници има в кутия от пет килограма? Разпиляха се навсякъде. Половин ден лазих на четири крака, Денис! И продължават да излизат отнякъде. На всичкото отгоре на цвят са същите като щурците, от които няма отърване. Навеждам се да взема лешник и той ми скача в лицето!