Джонатан Франзен - Поправките

Денис подрязваше стъблата на слънчогледите, които беше купила.

– А татко защо е носил пет килограма лешници в мазето?

– Искаше да се занимава с нещо, докато си седи в креслото. Мислеше да ги начупи там. – Инид се надвеси над рамото ѝ. – Да ти помогна ли с нещо?

– Намери ваза.

Първият шкаф, който отвори, беше пълен с коркови тапи.

– Не разбирам защо Чип ни покани тук, след като няма да обядва с нас.

– Вероятно – отвърна Денис – не е планирал да скъса с приятелката си тази сутрин.

Тонът на Денис като че ли винаги подчертаваше колко глупава е Инид. Денис не беше, смяташе Инид, мил и великодушен човек. Но все пак ѝ беше дъщеря, а преди няколко дни Инид беше извършила няколко срамни постъпки, които сега изпитваше належаща необходимост да изповяда пред някого и се надяваше, че този някой може да е Денис.

– Гари иска да продадем къщата и да се преместим във Филаделфия – заяви тя. – Смята, че Филаделфия е подходяща, защото ти и той сте там, а Чип е в Ню Йорк. Казах му, че обичам децата си, но се чувствам най-добре в Сейнт Джуд. Денис, аз съм от Средния запад. Във Филаделфия ще съм като изгубена. Гари настоява да отидем в някой дом за възрастни. Изобщо не разбира, че вече е късно. Там няма да вземат човек в състоянието на баща ти.

– Но ако татко продължи да пада по стълбите...

– Денис, той не се държеше за парапета! Отказва да приеме, че не бива да носи разни неща нагоре-надолу.

Откри ваза под мивката зад няколко поставени в рамки снимки, четири фотоса на розови космати неща, някакво изчанчено произведение на изкуството или пък медицински снимки. Тя се опита да бръкне бързо покрай тях, но събори кошничката за варене на аспержи, която беше подарила на Чип за една Коледа. И тъй като Денис сведе поглед, Инид нямаше как да се престори, че не ги е видяла.

– Какво е това? – присви очи тя. – Денис, какви са тези работи?

– В какъв смисъл какви са?

– Някакви изчанчени работи на Чип, сигурно.

Денис пусна онази усмивка, която винаги вбесяваше Инид.

– Явно, все пак знаеш какво са.

– Не, нямам представа.

– Нямаш представа какво представляват?

Инид извади вазата и затвори шкафа.

– Не искам да знам.

– А, това е съвсем друго.

Във всекидневната Алфред събираше смелост да седне в шезлонга на Чип. Преди не повече от десетина минути го беше направил съвсем безпроблемно. Но този път, вместо просто да го повтори, се беше спрял да помисли. Едва наскоро си беше дал сметка, че в основата на действието сядане се крие загуба на контрол, сляпо свободно падане назад. Прекрасното му синьо кресло в Сейнт Джуд беше като бейзболна ръкавица, обхващаше нежно всяко тяло, хвърлено под какъвто и да е ъгъл и с каквато и да е сила, а освен това разполагаше с големи мечешки подлакътници, за които Алфред можеше да се държи, докато извършва ключовото завъртане. Но шезлонгът на Чип беше някаква ниска и непрактична антика. Алфред стоеше с гръб към него и се колебаеше, коленете му бяха свити едва-едва, доколкото му позволяваха скованите глезени, ръцете му опипваха и обарваха въздуха зад гърба му. Страхуваше се да се пусне. Ала все пак имаше нещо неприлично в това, да стои приклекнал и треперещ, нещо напомнящо за тоалетна, някаква първична уязвимост, която му се струваше едновременно толкова болезнена и притъпена, че просто за да сложи край, той затвори очи и се пусна. Стовари се тежко по задник, политна назад и коленете му се вирнаха над главата.

– Ал, добре ли си? – извика Инид.

– Не мога да го схвана това тук – отвърна той, мъчейки се да се поизправи и да звучи овладяно. – За канапе ли е правено?

Денис се появи и сложи ваза с три слънчогледа на крехката масичка до шезлонга.

– Като канапе е – обясни тя. – Може да си вдигнеш краката и ще си като френски философ. И да говориш за Шопенхауер.

Алфред поклати глава.

Инид се обади от кухнята:

– Доктор Хеджпет каза, че трябва да използваш само столове с високи, прави облегалки!

Алфред не прояви никакъв интерес към тази препоръка и затова Инид я повтори на Денис, когато тя се върна в кухнята.

– Само столове с високи, прави облегалки! Само че баща ти не чува. Държи си на коженото кресло. И след това ме вика да сляза да му помогна да стане. А ако си сецна кръста? Какво ще правим тогава? Преместих един от хубавите стари столове с кожена облегалка долу пред телевизора и му казах: „Сядай тук!“. Но той си седи в коженото кресло и за да стане, първо се свлича на земята, пълзи по пода до масата за пинг-понг и се подпира на нея, за да се изправи.