Джонатан Франзен - Поправките

– Денис, питам те ти какво искаш. Гари твърди, че с Каролин още не са взели решение. Затова те питам дали ти самата би искала една Коледа в Сейнт Джуд. Защото, ако всички останали сме съгласни, че е важно да се съберем като едно семейство в Сейнт Джуд за последен път...

– Съгласна съм, майко, стига натоварването за теб да не е твърде голямо.

– Ще ми трябва само малко помощ в кухнята.

– Ще ти помогна за готвенето. Но мога да дойда само за няколко дни.

– А седмица?

– Не мога.

– Защо?

– Майко...

– По дяволите! – извика отново Алфред от всекидневната и нещо стъклено, може би ваза със слънчогледи, се стовари на пода с разтрошителен трясък и хлъцващо разчупване. – По дяволите!

Нервите на Инид бяха така опънати, че тя едва не изтърва чашата си, но въпреки това беше благодарна за това второ злощастие, каквото и да беше то, тъй като така Денис можеше да види какво се налага да търпи майка ѝ всеки ден – и всяка нощ – у дома в Сейнт Джуд.

Вечерта на седемдесет и петия рожден ден на Алфред Чип беше вкъщи на „Тилтън Лодж“ и се мъчеше да се съвкупи с червения шезлонг.

Беше в началото на януари, дърветата край Карпартс бяха подгизнали от топящия се сняг. Само извисяващият се над Централен Кънектикът небостъргач, приютил голям търговски център, и екраните на домашните електроуреди хвърляха светлинка връз плътските му страсти. Чип беше коленичил пред шезлонга и внимателно душеше тапицерията, сантиметър по сантиметър, с надеждата да се е запазил поне някакъв вагинален аромат през изминалите осем седмици, откакто Мелиса Пакет беше лежала на него. От прекомерно душене обикновените ясни и разпознаваеми миризми – на прах, пот, урина, на наслоения във всекидневната цигарен дим, изплъзващия се послелъх на женска мъзга – ставаха абстрактни и неразличими, така че се налагаше постоянно да спира, за да прочисти ноздрите си. Прокара устни по копчестите пъпчета върху дамаската, целуна прахоляка, мръсотията, насъбралите се трошички и косми. Нито едно от трите места, в които му се стори, че долавя Мелиса, не беше с достатъчно силен аромат, но след изтощително сравняване той се спря на най-достоверното от трите, близо до едно копче току под облегалката, и изцяло съсредоточи върху него обонятелното си внимание. Загали с две ръце другите копчета, прохладната дамаска жулеше нежно слабините му в жалко подобие на кожата на Мелиса, докато накрая постигна достатъчна увереност в реалността на миризмата – достатъчна вяра, че все още притежава някаква реликва от Мелиса, – за да изконсумира акта. След това се изтърколи от покорната антика и се сви на пода с разкопчани панталони, облегнал глава на шезлонга; разполагаше само с час, за да не пропусне да се обади на баща си за рождения му ден.

Изпуши две цигари една след друга. Включи телевизора и избра програма, на която даваха стари анимационни филми на „Уорнър Брос“. В края на хвърляната от екрана локва светлина се виждаха писма, които почти цяла седмица трупаше неотворени на пода. В купчината имаше три писма от изпълняващия длъжността декан на факултета, както и няколко, зловещи на вид, от преподавателския пенсионен фонд, както и едно от отдела по настаняване на колежа, на плика с големи букви пишеше: „Предупреждение за напускане“.

През деня, докато убиваше часовете, ограждайки със синя химикалка всяко главно „м“ в първите страници на „Ню Йорк Таймс“ отпреди един месец, Чип беше стигнал до заключението, че държанието му издава депресия. Сега, когато телефонът иззвъня, на него му мина през ума, че един човек в депресия би трябвало да продължи да зяпа телевизора, без да обръща внимание на звъненето, да си запали нова цигара и без следа от емоция да изгледа следващото анимационно филмче, като остави телефонният секретар да запише съобщението.

Но вместо това отвътре му идваше да скочи и да вдигне слушалката – и така безгрижно да опропасти старателното прахосване на цял ден, – а това поставяше под съмнение автентичността на страданията му. Подозираше, че му липсва способността да захвърли всякакви волеви прояви и връзка с действителността, както се случваше с депресираните в книгите и филмите. Струваше му се – той изключи звука на телевизора и се втурна към кухнята, – че се проваля дори и в жалката задача да се сгромоляса като хората.

Закопча панталоните си, светна и грабна слушалката.

– Ало?

– Какво става, Чип? – попита направо Денис. – Преди малко говорих с татко и той каза, че още не си се обадил.