Джонатан Франзен - Поправките

– Съжалявам.

– Когато беше малка, обичаше да закачваш играчките на календара. Много добре помня, че го обичаше. Но щом не искаш...

– Мамо – гласът на Денис трепереше, – моля те, не ме насилвай.

– Ако знаех, че ще представлява такава трудност за теб, нямаше да кажа и думичка.

– Хайде, закачи я ти! – увещаваше я дъщеря ѝ.

Инид поклати глава.

– Ще помоля Гари, като се върне.

– Извинявай.

Денис излезе на прага и запали цигара. Южният вятър миришеше на сняг. Отсреща Кърби Рут увиваше гирлянд около лампата на верандата. Помаха ѝ и тя му махна в отговор.

– Откога пушиш? – попита Инид, когато Денис се прибра.

– От петнайсетина години.

– Не че те съдя, но този навик е ужасно вреден за здравето. Отразява се зле и на кожата, а и честно казано, миризмата изобщо не е приятна за околните.

Денис въздъхна, изми си ръцете и се зае да запече брашното за киселото зеле.

– Щом ще дойдете да живеете при мен, ще е хубаво да си изясним някои неща.

– Казах, че не те съдя.

– Едно от тях например е, че в момента съм в труден период. Не аз напуснах „Генератора“, а ме уволниха.

– Уволнили са те?

– Да. За съжаление. Искаш ли да ти кажа защо?

– Не!

– Сигурна ли си?

– Да!

Денис с усмивка натри дъното на гювеча със сланина.

– Денис, обещавам ти, че изобщо няма да ти пречим. Само ще ми покажеш къде е магазинът, как се пуска пералнята и след това ще си напълно свободна да правиш каквото си поискаш. Знам, че си имаш свой живот. Не желаем да сме ти в тежест. Ако имаше някакъв друг начин да запишем баща ти за лечението, повярвай ми, щях да го направя. Но Гари така и не ни покани да отседнем при тях, а и Каролин едва ли ще ни приеме в дома си.

Сланината, запържените ребърца и свареното кисело зеле ухаеха прекрасно. Нямаха почти нищо общо с изтънчената версия на същото ястие, която беше поднасяла на хиляди непознати. Сигурно можеше да се намери по-голяма прилика между ребърцата и сома в „Генератора“, отколкото между тамошните ребърца и домашно приготвените. Мислиш си, че знаеш всичко за храната, че тя е нещо съвсем просто. Но забравяш колко много ресторант има в ресторантските ястия и колко много дом в сготвените у дома.

– Защо не ми разказваш историята за Норма Грийн? – попита тя майка си.

– Ами толкова ми се ядоса миналия път.

– Ядосах се най-вече заради Гари.

– Просто се страхувам да не те наранят така, както нараниха Норма. Искам да те видя щастлива и задомена.

– Мамо, никога повече няма да се омъжа.

– Няма как да знаеш.

– Напротив, знам го.

– Животът е пълен с изненади. Още си млада и хубава.

Денис сложи още малко сланина в гювеча; вече нямаше смисъл да се сдържа.

– Не чуваш ли какво ти казвам? Сигурна съм, че никога повече няма да се омъжа.

На улицата се затръшна врата на кола и Инид хукна към трапезарията, за да надникне през дантелената завеса.

– О, Гари е – въздъхна тя разочаровано. – Само Гари...

Синът ѝ нахлу в кухнята, натоварен с най-различни принадлежности за електрическо влакче, купени от Музея на транспорта. Видимо освежен от самостоятелно прекараната сутрин, той с радост угоди на майка си и закачи младенеца на коледния календар; благосклонността на Инид веднага се прехвърли от дъщерята към сина. Възхваляваше колко добре се е справил Гари с банята, колко по-добре е сега със стол и дръжка. Денис нещастно приключи с приготвянето на вечерята, поднесе лек обяд и изми планина от чинии, докато небето в прозореца напълно посивя.

След обяда се качи в стаята си, която Инид беше преобзавела до неузнаваемост в почти съвършена анонимност, и опакова подаръци. (Беше купила дрехи за всички; познаваше вкусовете на всеки.) Разви салфетката, в която беше сложила трийсетте слънчеви капсули с „Мексикански А“ и се поколеба дали да не ги увие и тях като подарък, само че не искаше да престъпва открито обещанието си към Гари. Загърна отново салфетката, промъкна се в коридора, спусна се на пръсти по стълбите и натъпка хапчетата в току-що освободеното двайсет и четвърто джобче на коледния календар. Всички останали бяха в мазето и тя се прибра незабелязано, без да я усетят.

Когато беше малка и майката на Инид приготвяше ребърцата с кисело зеле в кухнята, а Гари и Чип водеха у дома невероятно красивите си приятелки и всички се надпреварваха да отрупват Денис с подаръци, това ѝ се струваше най-дългият следобед в годината. Някакъв неписан природен закон забраняваше цялото семейство да се събере преди падането на нощта; всички се разпиляваха да чакат в стаите си. Понякога, като юноша, Чип се съжаляваше над последното дете у дома и играеше шах или монополи с нея. Когато тя порасна, я водеше в големия универсален магазин заедно с гаджето си. За нея (тогава беше на десет-дванайсет години) това приобщаване беше най-голямото щастие на света: слушаше лекциите на Чип за злините на развития капитализъм, попиваше познания за свалките, събираше информация за дължината на бретона на приятелката на Чип и височината на токчетата ѝ, прекарваше по един час в книжарницата, когато я оставеха сама, а след това, на връщане, поглеждаше назад от върха на хълма над магазина към безшумния бавен танц на колите на гаснещата светлина.