Джонатан Франзен - Поправките

Денис присви очи.

– Но нали каза, че си го пуснала по пощата? Когато се видяхме в Ню Йорк в началото на октомври, каза, че си го пуснала.

– Да, мислех, че съм го пуснала. Но в пощата го изгубиха.

– В пощата?

Инид смутено закърши ръце.

– Е, тогава така си мислех. Но явно са били в шкафа. Сигурно съм смъкнала плика долу, като съм отивала към пощата, и той е паднал отзад. Не мога да се оправям с абсолютно всичко! Постоянно изчезват разни неща, Денис. Имам да се грижа за голяма къща и постоянно изчезват разни неща.

Денис взе плика от тезгяха.

– Тук пише, че е препоръчано. В пощата не се ли сети, че си го забравила? Не ти ли направи впечатление, че не си попълнила бланката за препоръчани писма?

– Денис – в гласа на Алфред се прокрадваше гневна нотка. – Стига толкова.

– Не знам как е станало – заяви Инид. – Имах страшно много работа тогава. За мен е напълно необяснимо. Но нека не се занимаваме повече с това. Няма никакво значение. Баща ти си получи петте хиляди долара. Вече няма значение.

Тя стисна още по-здраво договора, смачквайки го, и излезе от лабораторията.

„Станала съм като Гари – помисли си Денис. – Заразила съм се с гаровщина!“

– Не бива да си толкова строга с майка си – рече Алфред.

– Знам. Съжалявам.

Откъм пералното се разнесоха писъци и бързо се приближиха към работилницата.

– Денис, изпразнила си целия шкаф! – крещеше Инид. – Какво си направила?

– Изхвърлям стари храни. Храни и изгнили боклуци.

– Добре, но защо сега? Ако искаш да ми помогнеш да почистим шкафовете, нека да е след празниците. Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но нека не е днес. Нека не се захващаме с това точно днес!

– Консервите отдавна са за изхвърляне, мамо. Когато храната остарее, се превръща в отрова. Анаеробната бактерия е смъртоносна.

– Добре, изхвърли каквото си извадила и остави другото за след празниците. Нямаме време да се занимаваме с това сега. Искам да се захванеш с вечерята, така че всичко да е готово и да не го мислим, а след това, моля те, помогни на баща си с упражненията, нали обеща?

– Да, добре.

– Ал – изкрещя Инид, накланяйки се към нея, – Денис ще ти помогне с упражненията след обяда!

Той поклати глава с едва сдържано отвращение.

– Както кажете.

Върху един стар чаршаф, използван от години като покривало при боядисване, бяха подредени плетени столове и масички с тук-там изстъргана боя. Върху разтворен вестник бяха оставени няколко кутии от кафе, захлупени с капаци; на тезгяха беше облегната пушка в брезентов калъф.

– За какво ти е пушката, тате? – попита Денис.

– Откога се кани да я продаде – обади се Инид. – Ал, кога най-после ще продадеш пушката?

Алфред като че ли няколко пъти си повтори въпроса наум, за да схване смисъла, и след това кимна бавно.

– Да, ще я продам.

– Не я искам у дома – заяви Инид и се обърна към вратата. – Знаеш ли, той никога не я е използвал. Нито веднъж. Нито веднъж не е стреляно с нея.

Алфред пристъпи усмихнат към Денис и тя се принуди да последва майка си навън.

– Ей сега ще свърша тук – каза той.

Горе вече беше Бъдни вечер. Под елхата се трупаха подаръци. Почти голите клони на блатния бял дъб пред къщата се поклащаха, вятърът се беше обърнал и сега духаше от посока, предвещаваща сняг; по мъртвата трева се въргаляха мъртви листа.

Инид отново надничаше през дантелените завеси.

– Чудя се дали не трябва да се притеснявам за Чип.

– И аз се притеснявам, че го няма – отвърна Денис, – но не мисля, че му се е случило нещо.

– Във вестника пише, че съперничещи групировки се борят да овладеят центъра на Вилнюс.

– Чип е голям, може сам да се грижи за себе си.

– Ела – Инид я помъкна към вратата, – искам да закачиш последната играчка на коледния календар!

– Ох, майко, защо не си я закачиш ти?

– Не, искам да те видя ти да го направиш.

Последната играчка беше младенецът в орехова черупка. Окачването ѝ на елхата беше задача за дете, за човек, изпълнен с вяра и надежда, а Денис – осъзна го сега – си беше поставила за цел да бъде непробиваема за затаените в дома чувства, за просмукващите се детски спомени и смисли. Не можеше да бъде детето, което да извърши тази задача.

– Календарът си е твой, ти го закачи.

Лицето на Инид помръкна с несъразмерно на случая разочарование. Добре познатото ѝ разочарование от отказа на света като цяло и на децата ѝ в частност да участват в любимите ѝ забавления.

– По-добре да помоля Гари – рече тя намръщено.