Джонатан Франзен - Поправките

Ето така я караха. Колкото повече Робин се съгласяваше да бъде тъпкана, толкова повече Денис се наслаждаваше да я тъпче. Не обръщаше внимание на съобщенията, които Ник Раза оставяше на телефонния ѝ секретар. Излежаваше се до два следобед. Запалването на цигара от време на време в компания прерасна в тютюнджийска страст. Отдаде се изцяло на натрупвалата се в продължение на петнайсет години леност, живееше от спестяванията си. Всеки ден се замисляше за нещата, които трябва да свърши, за да подготви къщата за пристигането на родителите си – да сложи дръжка в банята, пътеки по стълбите, да купи мебели за всекидневната, да намери по-хубава кухненска маса, да свали леглото си от третия етаж в стаята за гости, – и неизменно стигаше до извода, че няма сили да се заеме с тях. Животът ѝ се свеждаше до едно: очакване на стоварването на топора. След като родителите ѝ идваха за шест месеца, нямаше смисъл да започва нищо друго. Само сега можеше да си позволи да помързелува.

Трудно беше да разбере какво точно мисли баща ѝ за „Коректол“. Единствения път, когато го попита направо, макар и по телефона, той не отговори.

– Ал – обади се Инид. – Денис пита какво мислиш за „Коректол“.

– Можеха да намерят по-добро име – измърмори кисело Алфред.

– Пише се различно – заяви майка ѝ. – Денис пита дали се радваш за лечението.

Мълчание.

– Ал, кажи ѝ колко се радваш.

– Струва ми се, че заболяването ми се задълбочава с всяка изминала седмица. Не мисля, че някакво лекарство може да помогне.

– Ал, не е лекарство, а радикално нова терапия, която използва твоя патент!

– Научил съм се да се примирявам с оптимизма, стига да е в умерени количества. Така че ще се придържаме към първоначалния план.

– Денис – рече Инид, – аз мога да ти помагам. Може да оставиш изцяло готвенето и прането на мен. Ще е страшно забавно! Толкова е хубаво, че ни приемаш в дома си!

Денис не можеше да си представи още половин година в тази къща и в този град, с които вече вътрешно се беше сбогувала, половин година незабележимост като грижовна и отговорна дъщеря, на каквато едва ли можеше да се престори. Само че вече се беше обещала и затова изкарваше гнева си върху Робин.

Съботата преди Коледа тя седеше в кухнята си и издишаше цигарен дим към Робин, която я вбесяваше с опитите си да я разведри.

– За тях е голям подарък – каза Робин, – че ги каниш да отседнат при теб.

– Щеше да е подарък, ако при мен не беше такава каша – отвърна Денис. – Човек трябва да предлага само това, което може да изпълни.

– Ти можеш да го направиш. Аз ще ти помагам. Може сутрините да идвам при баща ти, така че майка ти да си почине, а ти да си свободна. Ще го гледам три-четири сутрини седмично.

Предложението на Робин направи тези сутрини още по-мрачни и задушаващи в представите на Денис.

– Не разбираш ли? – възкликна тя. – Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя живота си тук. Мразя семейството. Мразя дома. Готова съм да замина. Не съм добър човек. Ако се преструвам, става още по-зле.

– Според мен ти си добър човек.

– Държа се с теб като с боклук! Не го ли забелязваш?

– Това е, защото си нещастна.

Робин заобиколи масата и понечи да я погали. Денис я сръга с лакът. Робин опита отново и този път тя я перна право в бузата с кокалчетата на отворената си длан.

Робин отстъпи, лицето ѝ пламна, все едно от вътрешен кръвоизлив.

– Удари ме!

– Знам.

– Удари ме силно. Защо?

– Защото не те искам тук. Не искам да съм част от живота ти. Не искам да бъда част от живота на никого. Писна ми да се гледам как се държа жестоко с теб.

В главата на Робин се завъртяха свързаните в един механизъм колелца на любовта и гордостта. Мина известно време, преди тя да проговори.

– Добре, тогава. Няма да те закачам повече.

Денис не се и опита да я спре, но когато чу затварянето на входната врата, осъзна, че е прогонила единствения човек, на когото можеше да разчита, за да понесе престоя на родителите си. Беше загубила компанията на Робин, утехата ѝ. Вече си искаше обратно всичко, което беше захвърлила преди миг.

Замина за Сейнт Джуд.

Първия ден, както във всички първи дни от гостуванията си, откликна с обич на обичта на родителите си, подчиняваше се безпрекословно на майка си. Отхвърли опитите на Инид да ѝ даде пари за покупките. Сдържа се да не коментира бутилката от литър и половина с гранясало жълто лепкаво нещо, което беше единственият зехтин в кухнята. Облече си лилавия пуловер от изкуствена материя и си сложи лелчинската позлатена огърлица, подарък от майка ѝ. Ахкаше по невръстните балерини от „Лешникотрошачката“, държеше облечената с ръкавица ръка на баща си, докато пресичаха паркинга на театъра, обичаше родителите си по-силно от всичко; и в мига, в който те си легнаха, тя се преоблече и избяга навън.