Джонатан Франзен - Поправките

– Гари?

Опита се да не помръдне, но пружината изскърца.

– Гари? Извинявай, че те притеснявам. Буден ли си?

Нямаше друг избор, освен да стане и да отвори вратата. Денис стоеше на прага в бяла памучна пижама, от стаята ѝ се процеждаше лъч светлина.

– Извинявай. Татко те вика.

– Гари! – разнесе се гласът на Алфред от банята до нейната спалня.

Той с разтуптяно сърце попита колко е часът.

– Не знам – отвърна тя. – Събуди ме това, че викаше Чип. След това започна да вика теб. Но не и мен. Сигурно от мен се притеснява.

Отново усети цигарите в дъха ѝ.

– Гари! Гари! – разнесе се зовът от банята.

– Мамка му – измърмори Гари.

– Може би е от лекарствата му.

– Глупости. Глупости!

– Гари!

– Да, тате, идвам!

От долния етаж се издигна безтелесният глас на Инид:

– Гари, помогни на баща си!

– Добре, мамо, отивам. Върви да спиш.

– Какво иска? – попита Инид.

– Връщай се в леглото.

В коридора усети мириса на елхата и на огъня в камината. Почука на вратата на банята и отвори. Баща му седеше във ваната гол от кръста надолу и се озърташе налудничаво. До този момент Гари беше виждал подобни погледи главно по автобусните спирки и в тоалетните на „Бъргър Кингс“ в центъра на Филаделфия.

– Гари, навсякъде са. – Старецът посочи пода с треперещ пръст. – Виждаш ли го?

– Тате, това е халюцинация.

– Хвани го! Хвани го!

– Това е халюцинация. Хайде, излез от ваната и си легни.

– Виждаш ли го?

– Това е халюцинация. Иди си легни.

Отне му доста време, поне десетина-петнайсет минути, за да измъкне Алфред от банята. В голямата спалня светеше, на пода бяха пръснати няколко неизползвани памперса. На Гари му се струваше, че баща му сънува буден, сънува сън, толкова жив, колкото и сънят на Гари за Денис, и че събуждането, за което на Гари му трябваше половин секунда, на баща му отнемаше половин час.

– Какво означава „халюцинация“? – попита Алфред.

– Да сънуваш буден.

Алфред потрепери.

– Това ме безпокои.

– Има защо.

– Помогни ми с памперса.

– Добре.

– Безпокоя се, че нещо не е наред в главата ми.

– Ох, тате.

– Мозъкът ми като че ли не работи както трябва.

– Знам. Знам.

Но и самият Гари беше заразен – там, посред нощ – от бащината си болест. Докато двамата се мъчеха с памперса, който баща му като че ли смяташе за някаква будеща почуда интересна играчка, вместо за препаска, която трябва да бъде сложена на слабините, Гари също изпита усещането, че действителността отстъпва, че нощта е пълна с прокрадвания, шаване и преобразявания. Имаше чувството, че в къщата оттатък вратата на спалнята не са само майка му и сестра му, а има и още нещо; долавяше голямо попълзновение от мимолетно мяркащи се призраци.

Алфред легна, снежната му коса падна на лицето му. Гари придърпа завивката върху раменете му. Не можеше да повярва, че се беше карал толкова разгорещено с този мъж, че го беше приемал сериозно като противник само преди три месеца.

Когато се върна в стаята си, радиото му показваше 2,55. Отново цареше тишина, вратата на Денис беше затворена, единственият шум идваше от сирена на тир на магистралата на миля от къщата. В стаята му миришеше леко на цигари.

Не, може би не беше на цигари. Може би миризмата идваше от пълната с пикоч австрийска халба, която беше оставил на пода в дрешника!

„Утре – помисли си той – е моят ден. Утре е денят за почивка на Гари. А после, в четвъртък сутринта, ще вдигнем къщата във въздуха. Ще сложим край на този фарс.“

След като Браян Калахан я уволни, Денис собственоръчно се накълца на парчета и ги подреди на масата. Съчини си история за момиче, чиито родители толкова копнеели за дъщеря, че щели жива да я изядат, ако тя не била избягала. Момиче, което в отчаянието си търсело спасение във всяко срещнато временно убежище – в кариерата си на готвач, в брака с Емил Берже, в старческия си живот във Филаделфия, в афера с Робин Пасафаро. Но тези набързо избрани убежища накрая винаги се оказвали измамни. В стремежа си да се опази от ненаситността на близките си, девойката постигнала точно обратното. Точно когато гладът на родителите ѝ достигнал връхната си точка, животът ѝ се разпаднал и тя останала без съпруг, без деца, без работа, без отговорности, без никаква защита. Все едно от самото начало се била стремяла да е свободна, когато се наложи да се грижи за родителите си.

А в същото време братята ѝ правеха всичко по силите си, за да се окажат заети в този момент. Чип беше избягал в Източна Европа, а Гари се беше предал под властта на Каролин. В интерес на истината, Гари наистина „поемаше отговорност“ за родителите си, но неговата представа за отговорност беше да заплашва и дава нареждания. Товарът да изслушва Инид и Алфред, да бъде търпелива и състрадателна, падаше единствено върху раменете на дъщерята. Денис вече виждаше, че ще е единственото дете на коледната вечеря в Сейнт Джуд, единственото дете, дежурно през следващите седмици, месеци и години. Родителите ѝ бяха достатъчно добре възпитани, за да не изрекат на глас молбата си да дойде да живее при тях, но тя знаеше, че точно това желаеха. Веднага щом записа баща си във втория етап от изпитанията на „Коректол“ и предложи да го приеме в дома си, Инид едностранно беше прекратила враждебните си действия. Оттогава нито веднъж не беше отворила дума за развратната си приятелка Норма Грийн. Нито веднъж не беше попитала Денис защо е „напуснала“ работата си в „Генератора“. Майката имаше проблеми, дъщерята беше предложила помощта си и Инид вече не можеше да си позволи лукса да намира кусури. А сега беше дошъл мигът – според историята, която Денис си разказваше за самата себе си, – главният готвач да се накълца на парчета и да нахрани с тях гладните си родители.