Джонатан Франзен - Поправките

Поради липсата на по-добра история, тя едва не повярва в тази. Единственият недостатък бе, че не се разпознаваше в нея.

Сложеше ли си бяла риза и стар сив костюм, алено червило и черна шапка с черна мрежеста воалетка като на Джаки Кенеди, се познаваше – да, ето това беше тя. Облечеше ли бял потник и широки мъжки джинси и си опънеше косата здраво, за да я върже на опашка – да, това също беше тя. Нагласеше ли се със сребърни бижута, тюркоазени очни сенки, тъмносин като устни на удавник лак на ноктите, ослепително розов джемпър и оранжеви кецове, виждаше, че е жива, и затаяваше дъх от опиянението на живота.

Замина за Ню Йорк да се снима за „Фуд Ченъл“ и за да посети един от онези клубове за хора като нея, които са започнали да съзират истината за себе си и искат да натрупат повече опит. Отседна при Джулия Вре в разкошния апартамент на „Хъдсън Стрийт“. Джулия сподели, че събирайки данни за бракоразводния процес, открила, че Гитанас Мизевичюс е платил за апартамента със средства на литовската държава.

– Адвокатът на Гитанас твърди, че това е „дребен пропуск“ – обясни Джулия, – но на мен не ми се вярва.

– Това означава ли, че ще ти го вземат?

– Не, по-скоро нараства вероятността да остане за мен, без да се налага да плащам нищо. Но все пак се чувствам толкова ужасно! Апартаментът ми всъщност би трябвало да принадлежи на народа на Литва!

Температурата в стаята за гости в апартамента на Джулия беше към трийсет градуса. Тя даде на Денис дебела около педя завивка и я попита дали иска и одеяло.

– Благодаря, струва ми се достатъчно – отвърна Денис.

Домакинята извади бархетни чаршафи и четири възглавници с бархетни калъфки. Попита как я кара Чип във Вилнюс.

– Май с Гитанас са станали първи приятели.

– Не ми се мисли какво си говорят за мен – пророни щастливо Джулия.

Денис отвърна, че според нея Чип и Гитанас напълно избягват тази тема.

Приятелката ѝ се намръщи.

– Защо да не искат да говорят за мен?

– Е, нали им би шута и на двамата.

– Биха могли да си говорят колко ме мразят!

– Не смятам, че някой би могъл да те мрази.

– Да си призная, страхувах се, че ти ще ме намразиш, задето скъсах с Чип.

– Не, това не е моя работа.

Джулия видимо се отпусна и довери, че излиза с един адвокат, симпатичен, но плешив, с когото я запознала Ейдън Прокуро.

– С него се чувствам в безопасност – рече тя. – Толкова е уверен в ресторантите. И има страшно много работа, така че не ме преследва постоянно за ъъъ... внимание.

– Колкото по-малко ми разказваш за теб и Чип – увери я Денис, – толкова по-добре.

След това Джулия я попита дали си има някого и това беше удобен момент Денис да си признае за Робин Пасафаро, само че ѝ беше много трудно да го направи. Не искаше да смути приятелката си, не искаше да чуе как гласът ѝ изтънява и омеква състрадателно. Предпочиташе познатата простота на компанията на Джулия и затова отвърна:

– Не излизам с никого.

С никого освен, на другата вечер, в сафическа ориенталска бърлога на двеста крачки от апартамента на Джулия, с една седемнайсетгодишна девойка, току-що слязла от автобуса от Платсбърг, Ню Йорк, с кошмарна прическа и два резултата от по 800 на изпитите САТ (носеше си дипломите като сертификат за психическо здраве или по-скоро за лудост), и на следващата нощ, със студентка от магистърския курс по изучаване на религиите в „Колумбия“, чийто баща (по нейните думи) държал най-голямата банка за сперма в Южна Калифорния.

След тези си успехи Денис отиде в едно студио в центъра и записа гостуването си в „Популярни ястия за съвременния човек“, като приготви равиоли с агнешко и други специалитети от „Маре Скуро“. Срещна се с някои от нюйоркчаните, които се бяха опитали да я откраднат от Браян – двама милиардери от Сентрал Парк Уест, които ѝ предлагаха модернизиран вариант на феодално крепостничество, един банкер от Мюнхен, който вярваше, че тя е месията на вайсвурста и може да възкреси старата слава на германската кухня в Манхатън, и младия ресторантьор Ник Раза, който я впечатли с детайлно изброяване и подробен анализ на всяко ястие, което беше опитал в „Маре Скуро“ и „Генератора“. Раза беше издънка на семейство доставчици на храни от Ню Джърси и вече притежаваше популярно заведение за морски специалитети среден клас в Манхатън. Сега искаше да скочи на кулинарната сцена на „Смит Стрийт“ в Бруклин с ресторант, в който главната знаменитост да е Денис. Тя го помоли за седмица за размисъл.