Джонатан Франзен - Поправките

Спря на улицата, с цигара между устните и кибрит („Дийн и Триш, 13 юни 1987 г.“) в треперещите пръсти. Качи се до поляната зад училището, където навремето бяха седели и вдъхвали уханието на папур и върбинка с Дон Армур; потропваше с крака, потриваше ръце, гледаше как облаците затъмняват съзвездията и жадно вдишваше дълбоки, закаляващи личността глътки себичност.

По-късно през нощта предприе малка нелегална операция в името на майка си, влезе в стаята на Гари, докато той беше зает с Алфред, откопча вътрешния джоб на коженото му яке, смени таблетките „Мексикански А“ с шепа „Адвил“ и скри наркотика на Инид на сигурно място, а след това, като една добра дъщеря, си легна да спи.

През втория си ден в Сейнт Джуд, както при всеки втори ден от гостуванията си, се събуди ядосана. Гневът беше автономно неврохимическо явление, не можеше да го спре. На масата за закуска се дразнеше на всяка дума на майка си. Запържването на ребрата и попарването на киселото зеле по старата семейна рецепта, вместо по модерния начин, който беше измислила в „Генератора“, я ядоса още повече. (Толкова мазнина, такова похабяване на тъканта.) Мудната електрическа печка на Инид, на която не беше обърнала никакво внимание предишния ден, сега я влудяваше. Стотиците магнитчета по хладилника – лигави кученца, които едва се крепяха, и при всяко отваряне на вратата към пода политаше снимка на Джоуна или картичка от Виена, – я вбесяваха. Слезе в мазето да вземе стария гювеч и неразборията в шкафа в мокрото помещение я изкара от кожата ѝ. Довлече кофа за боклук от гаража и за нула време я напълни с натрупаните в шкафа вехтории. Можеше да се приеме, че така помага на майка си, и затова се захвана със задачата с размах. Изхвърли донесено от Корея сладко, петдесетина видимо ненужни пластмасови саксии, разпаднала се на парчета морска звезда, букет от изсушени лунарии с изпопадали цветчета. Разкъсан венец от боядисани със спрей шишарки. Сиво-зеленикав, точещ се като сопол, рачел от тиква. Праисторически консерви с палмова сърцевина, със скариди и с миниатюрни китайски царевички, бутилка румънско вино, почерняло и станало на парцали, с изгнила коркова тапа, купено по времето на Никсън шише с готов „Май Тай“, хванало коричка около гърлото, комплект гарафи от „Пол Мезон Шабли“ с паяци и крилца на мушици на дъното, ръждясала скоба за отдавна изгубен ветрен чан. Стъклена бутилка с изгубила цвета си „Вес Дайът Кола“, изрисуван буркан със сладко от мандарини, което сега представляваше фантазия от вкаменени плодчета и гъст кафеникав сироп, вмирисан термос, който издрънча, когато го разклати, тъй като вътрешното му стъклено тяло беше счупено, мухлясало кашонче с вмирисани кутийки кисело мляко, лепкави газени лампи, пълни с мумифицирани мушици, отдавна изгубени съкровища от връвчици и панделки за букети, залепили се едни за други и разпадащи се от старост...

Най-отдолу, сред паяжините под последния рафт, откри дебел плик, който не изглеждаше стар, но нямаше марка. Беше адресиран до корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания. Подателят беше Алфред Ламбърт. Отпред пишеше: „Препоръчано“.

В малката баня до лабораторията на баща ѝ шуртеше вода, казанчето на тоалетната се пълнеше, във въздуха се усещаха леки серни аромати. Вратата на лабораторията беше открехната и Денис почука.

– Да? – извика Алфред.

Той стоеше до лавиците с екзотични метали, галий и бисмут, и закопчаваше колана си. Тя му показа плика и го осведоми къде го е намерила.

Алфред завъртя плика в треперещите си ръце, все едно отнякъде можеше да се появи като с вълшебна пръчица разумно обяснение.

– Странна работа – измърмори той.

– Може ли да го отворя?

– Както искаш.

В плика имаше три екземпляра на договор с дата 13 септември, подписани от Алфред и Дейвид Шумпърт.

– Какво прави на дъното на шкафа в пералното? – попита Денис.

Той поклати глава.

– Питай майка си.

Тя отиде до стълбището и извиси глас:

– Мамо? Би ли слязла за малко?

Инид надникна от горе, бършеше ръце в пешкир.

– Какво? Не можеш да намериш гювеча ли?

– Намерих го, но ще дойдеш ли за секунда?

В лабораторията Алфред държеше хлабаво документите от „Аксон“, без да ги поглежда. Инид гузно се спря на прага.

– Какво?

– Татко се чуди какво прави този плик в шкафа в пералното.

– Дай ми го. – Инид дръпна документите от Алфред и ги стисна здраво. – Въпросът вече е решен. Баща ти подписа нов екземпляр от договора и те веднага ни изпратиха чека. Няма за какво да се тревожиш.