Джонатан Франзен - Поправките

Един слънчев есенен неделен следобед взе метрото до Бруклин. Кварталът ѝ се стори като Филаделфия, само че облагородена от близостта с Манхатън. За половин час видя повече красиви, интригуващи на външен вид жени, отколкото за половин година в Южна Филаделфия. Зърна облицованите им с камъни къщи и модерните им ботуши.

Прибра се у дома с „Амтрак“; съжаляваше, че толкова дълго се е крила във Филаделфия. Малката станция на метрото под кметството беше празна и ехтеше като трюм на бракуван боен кораб; подът, стените, колоните и парапетите бяха боядисани в сиво. Жалкото малко влакче дойде с петнайсет минути закъснение и беше пълно, в стоическата си търпеливост и отчуждението си пътниците приличаха на пациенти в спешно отделение. Денис излезе на повърхността от станцията на „Федеръл Стрийт“, по тротоара на „Броуд Стрийт“ вятърът разнасяше листа на секвои и хартии от сандвичи, които се завихряха по препиканите фасади и зарешетените прозорци и се разпиляваха под броните на колите, паркирани до бордюра. Градската пустота на Филаделфия, хегемонията на вятъра и небето напомняха за някакво приказно царство. Нарния, да речем. Обичаше Филаделфия така, както обичаше Робин Пасафаро. Тук сърцето ѝ се изпълваше, сетивата ѝ се изостряха, но главата ѝ като че ли щеше да се пръсне във вакуума на самотата.

Отключи вратата на тухлената си отшелническа обител и събра писмата от пода. Сред двайсетината съобщения на телефонния секретар имаше и едно от Робин Пасафаро, която нарушаваше мълчанието си, за да попита дали Денис не иска да „поговорят“, и едно от Емил Берже, който любезно я уведомяваше, че е приел предложението на Браян Калахан да стане главен готвач на „Генератора“ и се връща във Филаделфия.

При тази новина Денис зарита плочките на южната стена на кухнята си, докато не се уплаши, че ще счупи пръстите на крака си.

– Трябва да се махна оттук!

Но махането не беше лесно. През изминалия месец Робин се беше поуспокоила и стигнала до извода, че ако спането с Браян е грях, то тя също е съгрешила. Браян си беше наел мансарда в Стария град, а Робин, както беше предположила Денис, беше твърдо решена да запази попечителство над Шиниъд и Ерин. За да заздрави позициите си, тя си стоеше в голямата къща на „Панама Стрийт“ и се грижеше за децата. Само че през учебно време и в неделя, когато Браян вземаше момичетата, беше свободна и след зрял размисъл реши, че е най-добре да прекара тези часове в леглото на Денис.

Денис все още не можеше да се отърси от омаята на Робин. Все още искаше да усети ръцете ѝ върху себе си, по себе си, до себе си, вътре в себе си – цялата тази шведска маса от предлози. Но в Робин имаше нещо, вероятно склонността ѝ да вини себе си за болката, която другите ѝ причиняваха, което предизвикваше предателство и насилие. Денис започна нарочно да пуши в леглото, защото цигареният дим дразнеше очите на Робин. Издокарваше се изключително внимателно, когато имаха среща на обяд, за да подчертае липсата на елегантност в нея, привличаше погледите на всички, жени и мъже. Демонстративно потрепваше от силния ѝ глас. Държеше се както юноша към родителите си, само дето юношеското неодобрение беше спонтанно и естествено, докато нейното презрение беше съзнателна, пресметната жестокост. Ядосано ѝ изшъткваше, когато Робин започнеше да пъшка. Повтаряше ѝ: „Говори по-тихо, моля те. Моля те!“. Опиянена от жестокостта си, се взираше настойчиво в шлифера ѝ, докато Робин не я попита какво има. Денис отвърна: „Просто се чудя дали понякога не ти се иска да не се обличаш чак толкова смотано“. Робин отговори, че така или иначе, никога няма да е готина, затова поне може да носи удобни дрехи. Денис присви устни.

Робин нямаше търпение да поднови срещите на любимата си с Шиниъд и Ерин, но Денис – по причини, които и на нея самата не ѝ бяха съвсем ясни, – отказваше да види момичетата. Не можеше да си представи да ги погледне в очите; при мисълта за семейство от четири жени ѝ прилошаваше.

– Децата те обожават – убеждаваше я Робин.

– Не мога.

– Защо?

– Защото не искам. Затова.

– Добре. Все тая.

– Докога ще повтаряш само „все тая“? Няма ли да го израснеш най-после? Или цял живот само това ще ти е в устата?

– Денис, те те обожават – изписука Робин. – Липсваш им. А и преди и на теб ти беше приятно с тях.

– Но сега не съм в настроение за деца. Не знам дали някога отново ще бъда, честно казано. Така че престани да ме притискаш, моля те.

Повечето хора биха се досетили накъде вървят работите; повечето хора биха си тръгнали, без дори да поглеждат назад. Само че Робин очевидно предпочиташе жестокото отношение. Тя заяви – и Денис ѝ повярва, – че никога не би напуснала Браян, ако Браян не я напусне първи. Робин обичаше да бъде целувана и галена, докато стигне на косъм от оргазма и тогава да бъде изоставена и накарана да се моли. А на Денис ѝ харесваше да ѝ го причинява. Тя ставаше от леглото, обличаше се и слизаше долу, като оставяше Робин да чака сексуална наслада, защото отказваше да мами и да се докосне сама. Денис сядаше в кухнята, четеше и пушеше, докато накрая унизената и разтреперана Робин не дойдеше да ѝ падне на колене. И тогава Денис се изпълваше с толкова чистопробно силно презрение, което беше по-хубаво и от секса.