Джонатан Франзен - Поправките

– Ето това.

– И какво трябва да направя?

– Хвани го и го придърпай към гърдите си.

Очите му тревожно обикаляха по тавана, съзираха там неприятни предзнаменования.

– Тате, съсредоточи се.

– Няма смисъл.

– Добре. – Тя си пое дълбоко дъх. – Добре, да оставим това и да пробваме следващото упражнение. Съгласен ли си?

Той се взираше в нея така, сякаш тя, единствената му надежда, изведнъж се превръщаше пред очите му в кошмарен образ с вампирски зъби и антенки.

– За това упражнение – продължи Денис, като се мъчеше да не обръща внимание на изражението му, – премяташ десния крак върху левия и след това се опитваш да отпуснеш и двата си крака надясно, доколкото можеш. На мен упражнението ми харесва, тъй като разтяга мускулите на бедрата. Много е приятно.

Обясни му го още два пъти и след това го подкани да вдигне десния си крак.

Той повдигна и двата на няколко сантиметра над матрака.

– Само десния крак – сгълча го тя нежно. – И коленете трябва да са присвити.

– Денис! – Гласът му беше изтънял от напрежение. – Няма смисъл!

– Ето така.

Натисна стъпалата му, за да свие коленете. Повдигна десния крак, като го държеше за прасеца, и го преметна върху лявото коляно. В първия момент баща ѝ се подчиняваше, но после изведнъж се стегна здраво.

– Денис!

– Отпусни се, тате.

Вече беше осъзнала, че той няма да дойде във Филаделфия. Но сега от него полъхна тропическа влага, остра миризма на пълна капитулация. Памучната тъкан на пижамата на бедрото беше гореща и влажна в ръката ѝ, цялото му тяло трепереше.

– О, по дяволите! – Тя пусна крака му.

В прозорците се вихреше сняг, в къщите на съседите светеше. Денис обърса ръка в джинсите си и сведе очи в скута, през забързаното бумтене на сърцето си се вслушваше в тежкото дишане на Алфред и ритмичното прошумоляване на крайниците му по чаршафа. По чаршафа до слабините му се беше появило мокро петно във формата на дъга, друго, по-дълго, като капиляр, се спускаше по крачола на пижамата. Първоначалният едва доловим лъх на прясна пикоч се беше разнесъл в незатоплената стая като силен и приятен аромат.

– Извинявай, тате. Чакай да ти донеса хавлия.

Алфред се усмихна на тавана и рече с по-спокоен глас:

– Лежа си тук и го виждам. Ти виждаш ли го?

– Кое?

Посочи нагоре с пръст.

– Отдолу. Отдолу на тезгяха. Написаното там. Виждаш ли го?

Сега тя беше объркана, а той – не. Вдигна вежда и я изгледа хитро.

– Знаеш кой го е написал, нали? Онзи... Онзи... Онзи със... сещаш се.

Улови погледа ѝ и кимна многозначително.

– Не разбирам за какво говориш – отвърна Денис.

– Твоят приятел. Онзи със сините бузи.

В тила ѝ затрептя първата частичка догаждане, после се разпростря нагоре и надолу.

– Чакай да ти донеса хавлия – повтори тя, но не помръдна.

Очите на баща ѝ отново се вдигнаха към тавана.

– Написал го е отдолу на тезгяха. Отдолу. Отдолу под тезгяха. И като легна там, го виждам.

– За кого говориш?

– За твоя приятел от „Сигнализация“. Онзи със сините бузи.

– Замаян си, тате. Сънуваш. Отивам да ти донеса хавлия.

– Нямаше смисъл да те безпокоя тогава.

– Отивам за хавлия.

Прекоси спалнята към банята. Умът ѝ все още не се беше отърсил напълно от следобедната дрямка и сега състоянието ѝ се влошаваше. Изпадаше в още по-силна аритмия от вълните на реалността, която се състоеше от мека хавлия, тъмно небе, корав под, студ. Защо се беше сетил за Дон Армур?

Когато се върна, баща ѝ беше спуснал крака от леглото и сваляше долнището на пижамата. Протегна ръка към хавлията.

– Аз ще почистя. Ти иди да помогнеш на майка си.

– Не, остави на мен – възрази тя. – Ти влез се изкъпи.

– Донеси ми парцал. Не е твоя работа.

– Тате, иди се изкъпи.

– Не исках да те забърквам.

Протегнатата ръка подскачаше във въздуха. Денис отклони поглед от непослушния напикаващ се пенис.

– Стани – подкани го тя. – Ще сменя чаршафа.

Алфред преметна хавлията през слабините си.

– Остави майка ти да се оправя – рече той. – Казах ѝ, че това за Филаделфия са пълни глупости. Не искам да те забърквам. Имаш си свой живот. Радвай му се, но бъди внимателна.

Седеше на ръба на леглото с наведена глава, ръцете му бяха отпуснати в скута като два големи, празни месести черпака.

– Да ти напълня ли ваната? – предложи Денис.

– Ъъъ... ъъ. Казах му, че говори глупости, но какво можех да направя? – Жестът му като че ли показваше, че всичко е ясно или пък неизбежно. – Надявал се да го пратят в Литъл Рок. „Вън!“ – изгоних го. Редът трябва да се спазва. Както и да е, това са глупости. Казах му да ми се маха от главата. – Погледна я виновно и сви рамене. – Какво друго можех да сторя?