Джонатан Франзен - Поправките

Гари се разсмя, тръгна по стълбите и през рамо извика:

– Побързай, че иначе тези две хиляди и петстотин ще прогорят джобовете ти!

Денис си издуха носа и отиде да бели картофи в кухнята.

– За всеки случай – Инид я последва, – погрижи се да има достатъчно и за Чип. Той каза, че ще си дойде днес следобед най-късно.

– Според мен вече е вечер – отвърна Денис.

– Няма значение, искам повече картофи.

Всички ножове в кухнята на майка ѝ бяха по-тъпи и от ножчета за масло. Денис се принуди да прибегне до белачката за моркови.

– Татко казвал ли ти е защо не отиде в Литъл Рок с „Орфик Мидланд“?

– Не – отсече категорично Инид. – Защо?

– Просто се чудех.

– Първо се съгласи да замине. И ако го беше направил, финансовото ни положение щеше да е съвсем различно, Денис. Щеше да взема почти двойно по-голяма пенсия, ако беше останал онези две години. И сега щяхме да сме много по-добре. Обеща ми, че ще го направи, съгласи се, че това е правилно, а три дни по-късно си дойде у дома и заяви, че е размислил и е подал молба за напускане.

Денис се вгледа в неясно отразените в прозореца над мивката очи.

– И не е споменавал защо си е променил мнението?

– Ами той не можеше да понася братята Врот. Предполагам, че е било на личностна основа. Но никога не е говорил с мен за това. Нали знаеш, баща ти никога нищо не ми казва. Просто сам си решава. Дори и да е катастрофа от финансова гледна точка, решението си е негово и нищо не може да го накара да го промени.

Дойде моментът с миенето. Денис изсипа картофите и белачката в мивката. Замисли се за хапчетата, които беше скрила в коледния календар, може би те щяха да успеят да възпрат сълзите ѝ, докато се измъкне от тук, само че беше далече от скривалището им. Беше хваната беззащитна в кухнята.

– Какво има, мила? – попита Инид.

За известно време Денис като че ли изчезна, вместо нея останаха само сълзи, сополи и угризения. Съвзе се коленичила на чергата пред мивката. Наоколо се въргаляха намачкани, подгизнали носни кърпички. Не можеше да вдигне очи към майка си, която седеше на стол до нея и ѝ подаваше сухи салфетки.

– Толкова много от нещата, които смяташ за важни – рече Инид с неприсъща сериозност, – накрая се оказват незначителни.

– Но някои все пак са си важни – възрази Денис.

Майка ѝ се взираше мрачно в необелените картофи на плота.

– Няма да се оправи, нали?

Денис нямаше нищо против да я остави да си мисли, че е плакала заради Алфред.

– Не мисля.

– Не е от лекарствата?

– Вероятно не е.

– И сигурно няма смисъл да ходим във Филаделфия, след като той не може да изпълнява нареждания.

– Така е. Вероятно няма.

– Какво ще правим, Денис?

– Не знам.

– Още сутринта разбрах, че нещо не е наред. Ако беше намерила онзи плик преди три месеца, баща ти щеше да избухне. А нали го видя днес. Изобщо не реагира.

– Съжалявам, че така те издъних.

– Няма значение. Той изобщо не разбра.

– И въпреки това съжалявам.

Капакът на тенджерата с бял боб на котлона затрака. Инид стана да намали огъня. Денис, все още на колене, рече:

– Мисля, че има нещо за теб в коледния календар.

– Не, Гари закачи последната играчка.

– В двайсет и четвъртото джобче. Май е за теб.

– Какво е?

– Не знам. Иди да провериш.

Чу майка си да се отправя към входната врата и след това да се връща. Имаше чувството, че от толкова взиране е запомнила наизуст сложните плетеници на шарките на чергата.

– Откъде се взеха? – попита Инид.

– Не знам.

– Ти ли ги сложи там?

– Тайна.

– Сигурно ти си ги сложила.

– Не съм.

Майка ѝ остави хапчетата на плота, отстъпи две крачки и ги загледа намръщено.

– Който и да е бил, сигурно е имал най-добри намерения. Но не ги искам.

– Струва ми се, че имаш право.

– Искам истинското или нищо.

Събра хапчетата с дясната си ръка в лявата. Изсипа ги в мелачката за боклук и пусна водата да ги прокара.

– И кое е истинското? – попита Денис, след като шумът секна.

– Искам всички да се съберем за една последна Коледа.

Гари, изкъпан, обръснат и аристократично издокаран, както винаги, в този миг влезе в кухнята.

– По-добре се примири, че ще бъдем само четиримата – рече той, отваряйки барчето. – Какво ѝ е на Денис?

– Тревожи се за баща ти.

– Крайно време беше. Има предостатъчно основания за тревога.

Денис събра намачканите салфетки.

– Сипи ми едно голямо – помоли тя брат си.

– Мислех да отворим шампанското на Беа тази вечер – обади се Инид.