Джонатан Франзен - Поправките

– Не – възрази Денис.

– Не – подкрепи я Гари.

– Ще го запазим, ако дойде Чип – кимна Инид. – Баща ви защо се бави горе?

– Не е горе – каза Гари.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно.

– Ал? – извика тя. – Ал?

Забравеният огън във всекидневната попукваше. Бобът къкреше тихо; от радиаторите лъхаше топлина. В снега навън буксуваха гуми.

– Денис – рече Инид, – иди да видиш дали е в мазето.

Денис едва не попита „Защо аз?“. Застана на върха на стълбите към мазето и извика баща си. Лампите в мазето светеха, от работилницата се чуваше тайнствено шумолене.

– Тате?

Не получи отговор.

Страхът, с който се спусна по стълбите, ѝ напомни за онези нещастни години от детството ѝ, когато след дълги молби за домашен любимец получи клетка с два хамстера. Куче или котка щяха да повредят дамаските на Инид, затова в къщата бяха допуснати единствено малките хамстери от едно поколение от дома на Дриблетови. Всяка сутрин, докато слизаше в мазето да им даде храна и да им смени водата, Денис с ужас очакваше да открие какъв нов кошмар са ѝ сервирали през нощта – слепи, гърчещи се, червени изродчета, плод на кръвосмешение, или пък отчаяно, безсмислено струпване на кедровите стърготини в една голяма купчина, зад която двамата родители треперят на голия метален под на клетката с подути кореми и гузни муцуни, изяли децата си, което едва ли можеше да остави приятен вкус дори и в устата на хамстер.

Вратата на работилницата беше затворена. Тя почука.

– Тате?

– Не влизай! – дрезгаво отвърна отвътре Алфред.

Нещо тежко застърга по бетонния под.

– Тате? Какво правиш?

– Не влизай, казах.

Само че Денис беше видяла пушката. Помисли си: „Естествено, че на мен ще ми се падне да сляза долу в този момент!“. Не знаеше какво да прави.

– Тате, трябва да вляза.

– Денис...

– Влизам!

Отвори вратата, ярката светлина я заслепи за миг. После зърна стария, опръскан с боя чаршаф на земята, старецът лежеше по гръб с повдигнати бедра и треперещи колене, ококорените му очи бяха впити в долната страна на тезгяха, ръцете му се мъчеха с големия пластмасов апарат за клизми, пъхнат в ануса.

– О, извинявай! – Тя извърна глава.

Алфред дишаше хрипливо, не отговори.

Денис дръпна да затвори и си пое дълбоко дъх. На входната врата горе се позвъни. През стените и тавана чуваше приближаващи се към къщата стъпки.

– Той е, той е! – възкликна Инид.

Гръмна песен – „Съвсем като на Коледа“ – и спихна заблудата ѝ.

Денис отиде при брат си и майка си на вратата. Познати лица се трупаха на заснежения праг: Дейл Дриблет, Хъни Дриблет, Стив и Ашли Дриблет, Кърби Рут с няколкото си дъщери и добре подстриганите си зетьове, целият род Пърсънови. Инид прегърна Денис и Гари и ги придърпа към себе си, полюшваше се на пръсти, възвисена от мелодията.

– Тичай да викнеш баща ти! Той обича коледните песни.

– Зает е – отвърна Денис.

Нима най-голямата милост, която можеше да прояви към този човек, който се беше погрижил да защити правото ѝ на личен живот и искаше единствено да зачитат и неговия личен живот, не беше да го остави да страда сам и да не подлютява мъките му със срама, че има свидетели? Нима с мълчанието си не беше заслужил опрощаване на неудобните въпроси, които сега тя можеше да му зададе? Например: „Какво правиш с тази клизма, тате?“.

Коледарите като че ли пееха специално за нея. Инид се поклащаше в такт с мелодията, Гари се беше просълзил, но Денис имаше чувството, че песента е предназначена най-вече за нея. Искаше ѝ се да можеше да остане тук, при по-щастливата част от семейството си. Не знаеше какво беше това, което толкова тежко накланяше везните на верността ѝ. Но докато Кърби Рут, която беше диригент на хора на методистите в Чилтсвил, поде „Чуйте, небесните вестители пеят“, Денис се питаше дали уважаването на личното пространство на Алфред не е твърде лесно решение. Той иска да го оставят на мира? Това беше прекрасно за нея! Можеше да се върне във Филаделфия, да си гледа живота и да прави каквото си поиска. Алфред се притеснява да го видят с пластмасова клизма в задника? О, идеално! И тя самата се притесняваше не по-малко от него!

Откопчи се от майка си, помаха на съседите и се върна в мазето.

Вратата на работилницата беше открехната, както я беше оставила.

– Тате?

– Не влизай!

– Извинявай, но трябва да вляза.

– Не исках да те забърквам в това. Не е твоя грижа.

– Знам. Но все пак трябва да вляза.

Откри го долу-горе в същата поза, с натъпкана между краката стара плажна кърпа. Коленичи сред миризмата на лайна и пикня и сложи ръка на треперещите му рамене.