Джонатан Франзен - Поправките

Чип ускори крачка, сякаш бързаше да седне на бюрото си и да се заеме с поправките на ръкописа. Изкачи се на билото и видя потъналия в мрак литовски град Ейшишкес и в далечината, отвъд границата, уличните светлини в Полша. Два едри коня протегнаха шии над ограда от бодлива тел и изцвилиха очаквателно.

Той измърмори на глас:

– Трябва да е смешно. Смешно!

Персоналът на малкия граничен пункт се състоеше от двама литовски митничари и двама „полицаи“. Те върнаха паспорта на Чип без дебелата пачка литаси, с която го беше напълнил. И без видима причина, навярно от най-обикновена жестокост, го оставиха да седи в задушната стая няколко часа, докато навън се точеха бетоновози, камиони с пилета и колоездачи. Слънцето се беше вдигнало високо в небето, когато най-сетне го пуснаха да влезе в Полша.

Няколко километра по-нататък, в Сейни, си купи злоти и с тях си взе обяд. Магазините бяха добре заредени, идваше Коледа. Хората в града бяха стари и приличаха на папата.

С три камиона и едно такси стигна до летището във Варшава в сряда по обед. Румените служителки на гишето на полските авиолинии го посрещнаха радушно. Полските авиолинии бяха пуснали извънредни полети за празниците, за да поемат десетките хиляди полски работници в чужбина, които се връщаха при семействата си, и в обратния си курс самолетите бяха празни. Червенобузестите девойки на гишето носеха шапчици, все едно бяха на парад. Те взеха парите на Чип, дадоха му билет и го подканиха: „Тичай!“.

Той хукна, качи се на борда на „Боинг-767“ и след това стоя на пистата четири часа, докато огледат някакъв неработещ уред в кабината, който накрая с нежелание смениха.

Полетът беше директен до великия полски град Чикаго. Чип се мъчеше да заспи, за да забрави, че дължи на Денис 20 500 долара, че е изчерпал лимита на кредитните си карти и нито има работа, нито перспектива да си намери нова.

В Чикаго го очакваше добра новина, след като мина набързо паспортната проверка: две компании за коли под наем все още не бяха затворили. Лошата новина, която научи след половин час чакане на опашка, бе, че на хората с изчерпан кредитен лимит не им дават да наемат коли.

Прегледа списъка с авиокомпании в телефонния указател, докато открие една – „Преъри Хопър“, за първи път я чуваше, – която имаше свободно място за полета до Сейнт Джуд в седем на другата сутрин.

Вече беше твърде късно да се обади у дома. Избра си едно закътано парче балатум в чакалнята на летището и легна да поспи. Не можеше да си обясни какво го е сполетяло. Чувстваше се като пуснато в пералнята листче, вследствие на което всичко написано се е размазало – опърпан, избелял и протрит по сгъвките. Щом се унесеше, виждаше очи без тела и усти в скиорски маски. Вече не знаеше какво иска, а тъй като човек е това, което иска, може да се каже, че вече не помнеше кой е.

За сметка на това обаче старецът, който му отвори вратата в девет и половина на другата сутрин в Сейнт Джуд, като че ли много добре знаеше кой стои на прага.

На вратата висеше венец от имел. Край пътеката беше натрупан сняг, на равни интервали се виждаха следи от метла. Типичната за Средния запад улица изглеждаше на пътника като приказно царство на охолство, дъбове и бодящо очите безсмислено пространство. Не можеше да си представи подобно място да съществува в Литва или Полша. Политическите граници явно имаха много добра изолационна ефективност, след като през пропастта между толкова различните икономически волтажи не прехвърчаха искри. Ухаещата на дъбов пушек позната улица, със заскрежени подрязани живи плетове и провиснали от стрехите ледени висулки, трепкаше, сякаш всеки миг щеше да изчезне. Все едно беше мираж. Или изключително жив спомен за нещо обично и мъртво.

– Е! – възкликна сияещият Алфред и сграбчи ръката на Чип с двете си длани. – Виж кой е тук!

Инид се помъчи да си пробие път напред, крещейки името на сина си, но Алфред не пускаше ръката му. Повтори още два пъти:

– Виж кой е тук! Виж кой е тук!

– Ал, пусни го да влезе и затвори вратата! – нареди Инид.

Чип се спря на прага. Навън светът беше черно-бяло-сивкав и бръсван от свеж, студен ветрец; омагьосаната вътрешност беше пълна с предмети, миризми и цветове, влажност, големи хора. Страхуваше се да влезе.

– Влизай, влизай! – пищеше Инид. – И затвори вратата!

За закрила от магията, той изрече наум заклинание: „Оставам три дни и след това се връщам в Ню Йорк, намирам си работа, спестявам най-малко по петстотин долара месечно, докато изплатя дълговете си, и всяка вечер ще работя по ръкописа“.