Джонатан Франзен - Поправките

Разнесе се вик – от ботуша беше изпаднала пачка американска валута. Дулото на оръжието отново опря в бузата на Чип. Студени пръсти измъкнаха големия плик с пари изпод ризата. „Полицаите“ прегледаха и портфейла му, но не докоснаха литасите и кредитните карти. Искаха само долари.

Гитанас забрави за раните на главата си и понечи да възрази пред „полицейския“ капитан. Последвалият спор, в който двамата постоянно сочеха Чип и на няколко пъти споменаха „долари“ и „американец“, приключи бързо, капитанът насочи пистолета си в окървавеното чело на Гитанас и той вдигна ръце, признаваше силата на този аргумент.

През това време сфинктерът на Чип се беше разширил почти до етапа на безусловна капитулация. На него обаче му се струваше страшно важно да се сдържи и затова, застанал по чорапи и бельо в снега, притискаше с всички сили бузите на задника си с треперещите си длани. Притискаше здраво, удържаше буквално с ръцете си връхлитащите го спазми. Не му пукаше колко нелепо изглежда отстрани.

„Полицаите“ откриха ценна плячка в багажа. Сакът на Чип беше опразнен на земята и вещите му бяха пребъркани. Пред очите им „полицаите“ разкъсаха тапицерията на форда, свалиха подовата постелка и намериха скритите от Гитанас пари и цигари.

– И какво точно им е основанието? – попита Чип, който продължаваше да трепери, но вече беше спечелил важната битка.

– Обвиняват ни в контрабанда на пари и цигари – отвърна Гитанас.

– Кой ни обвинява?

– За съжаление, те са точно това, което изглеждат – полицаи със скиорски маски. Тази вечер цялата страна е с краката нагоре, като на маскарадите за Сирни заговезни. Задръжките падат, всичко е позволено.

В един след полунощ „полицаите“ отпрашиха с мръсна газ. Чип, Гитанас, Йонас и Аидарис стояха с вкочанени крака край смачкания форд и разпиления багаж.

„Обнадеждаващо е – помисли си Чип, – че поне не се насрах.“

Все още разполагаше с паспорта си и двете хиляди долара, които „полицаите“ не бяха намерили в джобчето на ризата му. Както и с едни кецове, широки джинси, хубавото си спортно палто от туид и любимия си пуловер. Той побърза да се облече.

– В общи линии това слага край на кариерата ми на престъпен бос – отбеляза Гитанас. – Нямам повече амбиции в тази насока.

С помощта на запалки Йонас и Аидарис оглеждаха шасито на форда. Заради Чип Аидарис произнесе присъдата на английски:

– Truck fucked up.

Гитанас предложи да придружат Чип до граничния пункт край Снежни, на петнайсет километра на запад, но Чип си даваше сметка, че ако приятелите му не се бяха върнали до летището заради него, най-вероятно сега щяха да са в безопасност при роднините си в Игналина и все още щяха да разполагат с колата и парите си.

– Е – сви рамене Гитанас. – Кой знае, можеше и да ни застрелят по пътя до Игналина. Може да си ни спасил живота.

– Колата е преебана – повтори злорадо Аидарис.

– В такъв случай ще се видим в Ню Йорк – рече Чип.

Гитанас седна на един седемнайсетинчов монитор с напукан екран. Предпазливо опипа кървавото си чело.

– Да. Ню Йорк.

– Може да отседнеш в моя апартамент.

– Ще си помисля.

– Няма какво да мислиш, направи го – настоя Чип.

– Аз съм литовец – отвърна Гитанас.

Чип се чувстваше по-обиден, разочарован и излъган, отколкото предполагаше ситуацията. Но въпреки това се сдържа. Прие дадените му пътна карта, запалка, ябълка и искрените благопожелания на литовците и пое в мрака.

Щом остана сам, се почувства по-добре. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-удобни му се струваха джинсите и кецовете, много по-удобни бяха от ботушите и кожените панталони. Крачката му беше по-лека, походката по-жива; на моменти се пързаляше по леда. Колко приятно беше да вървиш навън с кецове!

Но не това беше голямото му откровение. Голямото му откровение дойде, когато той стигна на няколко километра от полската граница. Напрягаше слух да чуе дали няма да пуснат някое от кръвожадните селски псета, които лаеха наоколо в мрака, дори беше протегнал ръце напред и се чувстваше доста нелепо, и тогава в главата му отекна забележката на Гитанас: „Трагедията се превръща във фарс“. Изведнъж разбра защо никой, включително той самият, не харесваше сценария на „Академично червено“: беше написал трилър, а трябваше да напише фарс.

Развиделяваше се. В Ню Йорк си беше играл с първите трийсет страници от „Академично червено“ толкова дълго, че те се бяха запечатали в паметта му и сега, докато балтийското небе просветваше, Чип набързо мина с въображаем червен молив по възстановения в ума си текст, тук зачеркна нещо, там заостри хиперболата и той най-сетне зазвуча така, както трябваше: смешно. Трагичният Бил Куейнтънс се превърна в комичен шут.