Джонатан Франзен - Поправките

Денис за първи път се чувстваше толкова невидима.

– Не съм сигурна, че те разбирам.

– Ами – Алфред разпери ръце. – Каза ми да погледна под тезгяха. Нищо повече. Да погледна под тезгяха, ако не му вярвам.

– Кой тезгях?

– Пълни глупости, разбира се – продължи той. – Но за всички щеше да е по-лесно просто да напусна. На него това изобщо не му беше минало през ума.

– За железницата ли става дума?

Алфред поклати глава.

– Не се тревожи за това. Не исках да те забърквам. Радвай се на живота. Но внимавай. И кажи на майка ти да дойде да забърше.

Стана, заклатушка се към банята и затръшна вратата. Денис, колкото да се разсее от мислите си, свали чаршафа от леглото, събра го на топка заедно с мократа пижама и слезе долу.

– Как върви? – попита Инид, която надписваше коледни картички в трапезарията.

– Подмокри се в леглото.

– О, боже!

– Не може да различи ляво от дясно.

Лицето на майка ѝ помръкна.

– Надявах се, че теб ще те слуша повече.

– Майко, той не различава ляво от дясно!

– Лекарствата...

– Да! – извика Денис. – Лекарствата!

Продължи към пералното, за да накисне чаршафа. Там я приклещи Гари, ухилен до уши, в ръцете си държеше електрическо влакче.

– Намерих го!

– Кое?

Той като че ли се обиди, че сестра му не е в течение с най-съкровените му въжделения. Обясни, че половината от детското му влакче, „най-важните неща – вагоните и трансформаторът“, липсвали от десетилетия и той ги смятал за изгубени.

– Обърнах целия килер наопаки. И знаеш ли къде ги намерих?

– Къде?

– Познай!

– В големия кашон под въжетата за простиране.

Гари се ококори.

– Откъде знаеш? Търся ги от десетилетия!

– Да ме беше питал. Винаги са си били там – в кутия под въжетата в големия кашон.

– Както и да е. – Гари потрепери, премествайки фокуса от нея обратно към себе си. – Радвам се, че сам си го открих, макар че щеше да е по-добре да ми беше казала.

– Щеше да е по-добре да беше попитал!

– Страшно се забавлявам с влакчето. Продават много готини джаджи за него.

– Чудесно! Радвам се за теб!

Гари влюбено оглеждаше локомотива.

– Мислех, че никога повече няма да го видя.

Той се качи и тя остана сама в мазето. Взе фенер и влезе в лабораторията на Алфред, клекна сред кутиите от кафе „Юбен“ и огледа отдолу тезгяха. Там, с дебел молив беше изрисувано сърце долу-горе в реални размери:

Тя се отпусна на пети на студения като камък под. „Литъл Рок. Редът трябва да се спазва. Ще е по-лесно, ако напусна.“

Разсеяно вдигна капака на една от кутиите от кафе „Юбен“. Беше пълна до ръба с воняща оранжева застояла пикня.

– О, боже! – измърмори тя към пушката.

Хукна към стаята си, за да си вземе палтото и ръкавиците, стана ѝ страшно жал за майка ѝ, тъй като въпреки честите ѝ безкрайни оплаквания, досега Денис не си беше давала сметка в какъв кошмар се е превърнал животът в Сейнт Джуд; а как можеш да си позволиш да дишаш, да се смееш, да спиш или да се храниш с апетит, ако не си в състояние да си представиш колко труден е животът на другия?

Инид пак беше до завесите в трапезарията и надничаше за Чип.

– Излизам да се поразходя! – извика Денис и изскочи навън.

Три пръста сняг бяха покрили моравата. На запад облаците се разкъсваха; буреносни лилаво-зеленикавосини като очни сенки ивици подчертаваха отминаването на студения фронт. Денис вървеше по средата на белязаната от следи на автомобили осветена улица, поглъщайки дълбоко дима, докато никотинът не притъпи шока и не ѝ позволи да разсъждава по-трезво.

Доколкото разбираше, след като братята Врот бяха купили „Мидланд Пасифик“, Дон Армур не беше успял да се закачи за влака на заминаващите за Литъл Рок и беше отишъл при Алфред да се оплаче. Навярно беше заплашил да разгласи похожденията си с дъщеря му или пък се беше позовал на правата си на едва ли не член на семейство Ламбърт; така или иначе, Алфред го беше пратил по дяволите. След това се беше прибрал у дома и огледал долната страна на тезгяха.

Беше сигурна, че е имало сблъсък между Дон Армур и баща ѝ, но не желаеше да си го представи. Как ли се беше презирал Дон Армур, задето пълзи пред големия шеф и се опитва да измоли – или да изнуди – преместване в Литъл Рок; колко ли предаден се е чувствал Алфред от дъщеря си, отнесла толкова похвали за работливостта си; колко ли ужасно непоносима е станала тази и без това неприятна сцена, когато се е стигнало до споменаването на проникването на пениса на Дон Армур в сухото ѝ гузно лоно. Не искаше да си представи как баща ѝ е коленичил пред тезгяха и е видял нарисуваното с молив сърце, не искаше да си представи как са прозвучали просташките намеци на Дон Армур в непорочните му уши, не искаше да си представи каква силна болка е изпитал този дисциплиниран и държащ на личното си пространство човек, когато е научил, че Дон Армур е обикалял и надзъртал свободно из дома му.