Джонатан Франзен - Поправките

В плетения панер за пристигащи честитки имаше десетсантиметрова купчина картички от стари приятели като Норма Грийн и нови като Силвия Рот. Все повече изпращачи копираха на ксерокс или принтираха от компютър пожеланията си, но Инид не искаше и да помисли за това. Дори и с цената на известно забавяне, тя щеше да напише на ръка сто писма и да надпише двеста плика. Освен обичайните пожелания от два абзаца и по-пространните пожелания от четири абзаца, Инид си беше приготвила и стандартно кратко известие:

Круизът беше изключително приятен, видяхме есенните багри в Нова Англия и крайбрежието на Канада. Ал изживя непланирано „гмуркане“ в залива Сейнт Лорънс, но отново е тип-топ! В „Ню Йорк Таймс“ писаха за суперлуксозния нов ресторант на Денис във Филаделфия. Чип все още е в адвокатската кантора в Ню Йорк и се занимава с инвестиции в Източна Европа. Радвахме се на чудесно гостуване от Гари и невероятно талантливия ни внук Джоуна. Надяваме се цялото семейство да се събере у дома в Сейнт Джуд за Коледа – божествена наслада за мен! Поздрави на всички...

В десет часа, тъкмо когато тя спря да разтърси схванатата си дясна ръка, Гари се обади от Филаделфия.

– Нямам търпение да ви видя и двамата, остават само седемнайсет часа! – изпя в слушалката Инид.

– Лоши новини – отвърна той. – Джоуна повръща и има температура. Едва ли ще мога да го кача на самолета.

Тази камила на разочарованието заседна в игленото ухо на готовността на Инид да я възприеме.

– Нека видим как ще е на сутринта – заяви тя. – На децата често им минава за една нощ, обзалагам се, че утре ще е добре. Може да поспи в самолета. И като пристигнете, да си легне рано и да спи до късно във вторник!

– Майко...

– Ако е зле, Гари, естествено, че няма да дойде. Но ако температурата му падне...

– Повярвай ми, всички сме разочаровани. Особено Джоуна.

– Не е нужно да вземаме решение още сега. Утрото е по-мъдро от вечерта.

– Предупреждавам те, че най-вероятно ще пътувам само аз.

– Е, Гари, на сутринта нещата може да са съвсем, ама съвсем по-различни. Защо не изчакаш и не вземеш решение тогава? Може и да ме изненадаш. Сигурна съм, че накрая всичко ще се нареди!

Беше времето на радостта и чудесата и Инид си легна, изпълнена с надежда.

Рано сутринта я събуди – и възнагради! – звъненето на телефона, гласът на Чип и новината, че ще си дойде от Литва в рамките на следващите четирийсет и осем часа, и цялото семейство ще си бъде у дома за Бъдни вечер. Слезе долу, тананикайки си, и забоде поредната фигурка на коледния календар, който висеше на входната врата.

Събиращият се всеки вторник в черквата дамски кръжок изработваше коледни календари от години. Те нямаха нищо общо, би побързала да ви увери Инид, с евтините картонени изделия с изрязани прозорчета, които се продават за пет долара в найлонова обвивка, а бяха красиви, ръчно ушити и предназначени за многократна употреба. Зелена елхичка, пришита към правоъгълно парче избелено платно с дванайсет номерирани джобчета отгоре и още дванайсет отдолу. Всяка декемврийска сутрин детето изважда фигурка от джобчето – малко люлеещо се конче от филц с пайети или жълто филцово гълъбче, или посипан с пайети войник – и го закачва на елхата. Макар че децата ѝ отдавна бяха пораснали, Инид все още продължаваше да размества и подрежда играчките в джобчетата на 30 ноември. Само фигурката в двайсет и четвъртия джоб си оставаше винаги една и съща: младенецът в черупка от орех, боядисана в златисто. Макар че като цяло Инид не проявяваше кой знае каква ревност в християнската си вяра, тя почиташе много точно тази играчка. За нея фигурката на младенеца въплъщаваше не само Бог, но и трите ѝ дечица и всички ухаещи на бебе бебета на света. Лично тя пълнеше двайсет и четвъртия джоб на календара от трийсет години, много добре знаеше какво има в него и въпреки това все така затаяваше дъх, щом посегнеше да го отвори.

– Чудесна новина за Чип, нали? – попита тя Алфред на закуска.

Алфред ровеше в напомнящите бобешки на хамстер мюсли „Ол Бран“ и пиеше сутрешното си горещо мляко, разредено с малко вода. Изражението му подсказваше постепенно вглъбяване в обезличаващо страдание.

– Чип ще е тук утре – повтори Инид. – Чудесна новина, нали? Не се ли радваш?

Алфред се допита до пихтиестата каша „Ол Бран“ в треперещата лъжица и отговори:

– Е, стига да си дойде наистина.

– Каза, че ще е тук утре следобед – отвърна тя. – Ако не е много уморен, може да дойде с нас на „Лешникотрошачката“. Нали имаме шест билета.