Джонатан Франзен - Поправките

– Съмнявам се – заяви Алфред.

Това, че думите му бяха свързани с въпросите ѝ – както и това, че въпреки забулилия очите му безкрай на вечността, той участваше във водещия се в настоящия момент разговор, – компенсираше киселия му вид.

Инид беше скътала всичките си надежди – подобно на младенеца в ореховата черупка – в кошницата на „Коректол“. Не знаеше какво ще прави, ако Алфред се окажеше твърде дезориентиран, за да участва в изпитанията. В този смисъл животът ѝ странно напомняше на живота на тези от техните приятели, по-точно Чък Мейснър и Джо Пърсън, които бяха „пристрастени“ към следенето на инвестициите си. Според Беа Чък от притеснение проверявал по интернет котировките на борсата по два-три пъти на час, а последния път, когато с Алфред бяха излезли с Пърсънови, Джо беше вбесил Инид с обажданията си по мобилния телефон на трима брокери от ресторанта. Но тя беше същата с Алфред: мъчително наострила уши за всяко оптимистично движение нагоре, постоянно в страх от сгромолясване.

След закуска идваха най-свободните ѝ часове за деня. Сутрин, след като изпиеше чашата си с горещо разредено мляко, Алфред слизаше в мазето и се посвещаваше на изпразването на червата си. Инид не биваше да го безпокои по време на тези върхови часове на неговата тревога, но поне можеше да го остави сам. Обсесията му по изпразването на червата беше лудост, но не от онзи тип, който би му попречил да се подложи на „Коректол“.

През кухненския прозорец се виждаха прехвърчащите от зловещото синьо небе снежинки, които обсипваха клоните на келявия кучешки дрян, посаден (това указваше възрастта му) от Чък Мейснър. Инид обърка каймата за руло „Стефани“ и я прибра в хладилника, а после приготви плодова салата от банани, грозде, ананас от консерва, маршмелоу и лимонови резенки. Заедно с пълнените запечени картофи, това бяха любимите манджи на Джоуна от Сейнт Джуд и затова тя ги беше избрала за менюто за вечеря.

От месеци си представяше как на сутринта на двайсет и четвърти Джоуна ще закачи младенеца на коледния календар.

Окрилена от втората си чаша кафе, Инид се качи на втория етаж и коленичи пред стария черешов скрин на Гари, където държеше подаръците и рекламните сувенири, които получаваха при пътуванията си. Беше приключила с покупките за Коледа преди седмици, но за Чип беше взела само пуснат с намаление кафяво-червен вълнен халат на „Пендълтън“. По-малкият ѝ син беше изпаднал в немилост пред нея преди няколко Коледи, когато ѝ изпрати употребявана на вид готварска книга „Мароканска кухня“, обвита в алуминиево фолио, украсено с лепенки с телени закачалки с червени драскотини по тях. Но сега, след като се връщаше от Литва, тя искаше да го възнагради с пълния размер на бюджета си за подаръци. Той беше следният:

Алфред: неограничена сума.

Чип, Денис: по 100 долара на всеки, плюс грейпфрут.

Гари, Каролин: по 60 долара на всеки, плюс грейпфрут.

Арон, Кейлеб: по 30 долара максимум.

Джоуна (само тази година): неограничена сума.

Беше платила 55 долара за халата и сега ѝ трябваше още нещо на стойност 45 долара. Прерови чекмеджетата на скрина. Отхвърли хонконгските вази в избелели кутии, комплектите колоди карти за бридж и листчета за записване на резултата, множеството тематични салфетки за сервиране, симпатичните и безполезни моливници, различните туристически будилници, които се сгъваха или пиукаха по необичаен начин, обувалката с разтегателна дръжка, необяснимо грозните корейски ножчета, бронзовите поставки за чаши с корково дъно с изрисувани локомотиви, порцелановата рамка 10/14 с лилав лъскав надпис „Спомени“, ониксовата костенурка от Мексико и хитроумния комплект от панделки и хартия за опаковане „Дарът на даването“. Поколеба се за пиринченото нещо за угасяване на свещи и пластмасовата солница с мелничка за черен пипер. Спомни си оскъдното обзавеждане в дома на Чип и в крайна сметка реши, че нещото за угасяване на свещи и солницата/мелничка ще свършат чудесна работа.

Във времето на радостта и чудесата, докато опаковаше подаръците, тя забрави за вонящата на урина лаборатория и омразните щурци. Вече не се ядосваше, че Алфред е сложил елхата накриво. Можеше да повярва, че тази сутрин Джоуна се чувства не по-зле от нея.

Когато приключи, ъгълът и силата на светлината от сивото като гларус зимно небе подсказваха, че е време за обяд. Слезе в мазето и там намери масата за пинг-понг отрупана със зелени нанизи лампички, все едно беше обрасла с лиани, а Алфред седеше на пода с изолирбанд, клещи и кабели.