Джонатан Франзен - Поправките

– Проклети лампички! – изруга той.

– Ал, какво правиш на пода?

– Проклети евтини нови лампички!

– Не се занимавай с тях. Остави ги. Гари и Джоуна ще ги оправят. Ела да обядваме.

Полетът от Филаделфия кацаше в един и половина. Гари щеше да наеме кола и трябваше да пристигне към три. Инид възнамеряваше да сложи Алфред да поспи дотогава, защото довечера щеше да има подкрепления. Ако той пак станеше и започнеше да обикаля посред нощ, тя нямаше да е сама.

След обяда в къщата се възцари гробна тишина, дори и часовниците като че ли бяха затаили дъх. Последните часове чакане би трябвало да са най-подходящият момент за писане на коледни картички, защото или минутите щяха да отлетят незабележимо, или Инид щеше да отхвърли много работа; и в двата случая само можеше да спечели. Само че времето не се оставяше да бъде излъгано по този начин. Започвайки поредните кратки пожелания, тя имаше чувството, че химикалката ѝ едва се плъзга през гъста меласа. Загуби нишката на думите, написа „неочаквано гмурване в неочаквано гмурване“ и се наложи да изхвърли картичката. Стана да погледне часовника в кухнята и установи, че са изминали едва пет минути от предишната проверка. Подреди курабийки върху лакирания дървен празничен поднос. Постави нож и голяма круша на дъската за рязане. Разклати бутилката с яйчен пунш. Зареди кафе-машината, в случай че Гари поиска кафе. Седна да напише ново кратко пожелание и в празната белота на картичката съзря отражение на съзнанието си. Отиде до прозореца и надникна към побелялата морава. Пощальонът, пъшкайки под празничния си товар, вървеше по алеята с огромен куп, който пъхна през процепа на вратата на три пъти. Тя се втурна към писмата, раздели зърното от плявата, но умът ѝ не беше в отварянето на картичките. Слезе при синьото кресло в мазето.

– Ал – извика тя, – ставай!

Той се надигна, косата му беше щръкнала, очите – забулени.

– Пристигнаха ли?

– Всеки момент. Не е зле да се освежиш малко.

– Кой идва?

– Гари и Джоуна, освен ако Джоуна не е болен.

– Гари – повтори Алфред – и Джоуна.

– Защо не си вземеш един душ?

Той поклати глава.

– Не искам душ.

– Ако пак се напъхаш във ваната и не можеш да излезеш, когато пристигнат...

– След като човек се е трудил цял предобед, има правото на една вана!

В банята долу имаше хубав душ, но Алфред не обичаше да се къпе прав. И тъй като сега Инид отказваше да му помогне да излезе от ваната, понякога той седеше по цял час в изстиналата и посивяла от сапуна вода, преди да успее да се измъкне сам, и то само защото беше такъв инат!

Алфред пусна водата във ваната горе и в този миг най-сетне се разнесе дългоочакваното почукване.

Инид се втурна към вратата, отвори и се изправи пред красивия си по-голям син, който стоеше сам на прага. Беше облечен с кожено яке, носеше малка пътническа чанта и хартиена пазарска торба. През облаците бяха пробили немощни слънчеви лъчи, нещо нормално за края на зимните дни. Улицата се къпеше в нелепа златиста светлина, която сякаш струеше отвсякъде и с която посредствените художници пресъздават разделянето на Червено море. Червените тухли на къщата на Пърсънови, синьо-лилавите зимни облаци, тъмнозелените смолисти храсти бяха в толкова неестествено наситени цветове, че дори не изглеждаха красиви, а по-скоро изкуствени, зловещи.

– Къде е Джоуна? – извика Инид.

Гари влезе и остави чантите.

– Още е с температура.

Тя прие целувката му. Имаше нужда от миг-два, за да се посъвземе, и затова му каза да внесе и куфара си.

– Нямам куфар – уведоми я той с любезен тон.

Инид се взря в малката чанта.

– Само това ли ти е багажът?

– Виж, знам, че си разочарована заради Джоуна...

– Колко е температурата му?

– Сутринта беше 38.

– Не е толкова висока!

Гари въздъхна и отклони поглед, после наклони глава, сякаш за да я изравни с килнатата елха.

– Виж, Джоуна е разочарован. Аз съм разочарован. Ти си разочарована. Хайде да не ровим повече. Всички сме разочаровани.

– Просто така се надявах да дойде – отвърна Инид. – Приготвих любимата му вечеря...

– Нарочно те предупредих...

– Взех билети за парка „Уейндейл“ за тази вечер!

Гари поклати глава и пое към кухнята.

– Значи, ще отидем в парка – заяви той. – А утре ще дойде и Денис.

– И Чип!

Гари се изсмя.

– От Литва?

– Обади се тази сутрин.

– Докато не го видя, няма да повярвам.

Светът навън ѝ се струваше някак неистински. Надничащият иззад тавана на облаците слънчев прожектор даваше нереална светлина като в сън, която не можеше да се свърже с никой от познатите часове на деня. Глождеше я подозрението, че семейството, което се опитваше да събере, не е семейството, което помнеше, че тази Коледа няма да има нищо общо с Коледите от едно време. Но тя геройски се мъчеше да се приспособи към новата действителност. Изведнъж страшно се развълнува от идването на Чип. И тъй като приготвените за Джоуна подаръци сега щяха да заминат за Филаделфия с Гари, трябваше да опакова някой туристически будилник и моливник за Кейлеб и Арон, за да намали контраста в щедростта си. Можеше да го направи, докато чакаше Денис и Чип.