Джонатан Франзен - Поправките

– Виж, не искам да пукам сапунения ти мехур...

– Денис е уредила всичко. Трябва да пробваме.

– А после какво? Чудодейно оздравяване и двамата ще си живеете доволни и щастливи?

Светлината в прозорците беше угаснала. Инид не разбираше защо милият ѝ отговорен първороден син, с когото се чувстваше толкова здраво свързана от детството му до сега, изведнъж се разгневяваше, когато го помолеше за помощ. Извади топка от морска пяна, която той беше украсил с парченца плат и пайети, когато беше на девет-десет години.

– Помниш ли я?

Гари взе топката.

– Правехме ги при госпожа Острикър.

– Ти ми я подари.

– Така ли?

– Каза, че ще направиш всичко, което те помоля – заяви Инид. – Ето това е молбата ми.

– Добре, добре – вдигна ръце той. – Ще купя стол! Ще монтирам дръжка!

След вечеря той извади олдсмобила от гаража и тримата се отправиха към Коледното царство.

От задната седалка Инид виждаше отблясъците на светлините на града по коремите на облаците; късчетата ясно небе бяха по-тъмни и обсипани със звезди. Гари насочи колата по тесните квартални улици към каменния портал на парка Уейндейл, където се беше образувала дълга опашка от коли, джипове и миниванове.

– Вижте колите! – обади се Алфред без следа от обичайната сприхавост.

С въвеждането на входни билети за Коледното царство общината си помагаше да събере пари за изграждането на този ежегоден увеселителен парк. Един горски рейнджър взе билетите на Ламбъртови и нареди на Гари да угаси фаровете, като остави само аварийните светлини. Олдсмобилите запълзяха напред в редица, сега, събрани заедно, в смирената си процесия през парка напомняха на животни.

През по-голямата част от годината Уейндейл беше скучно място с пожълтяла трева, кафеникави езерца и скромни каменни беседки. През декември денем изглеждаше най-зле. Крещящи разноцветни кабели и електропроводи кръстосваха моравите. Виждаха се мръсотията, нетрайността, ръбатите метални сглобки на арматурите и скелетата. Стотици дървета и храсти бяха омотани в лампички, от които клоните провисваха, все едно под тежестта на мокър сняг от стъкло и пластмаса.

Но през нощта паркът се превръщаше в Коледно царство. Инид пресекливо ахна, когато олдсмобилите поеха нагоре по осветения хълм и навлязоха в бляскавия парк. Подобно на приказките, в които на Бъдни вечер животните проговарят, тук естественият ред на предградията също се преобръщаше и обичайно тъмните ливади и гори оживяваха от светлините, а обичайно оживеният път тъмнееше от пълзящите коли.

Нежните извивки на хълмовете в Уейндейл и доверчивото сливане на силуетите им с небето бяха типични за Средния запад. Също толкова типични, поне според Инид, бяха спокойствието и търпението на шофьорите, както и отбранително настръхналите групички дъбове и кленове. Тя беше прекарала последните осем Коледи на заточение на Изток и сега, най-сетне, се чувстваше у дома. Можеше да си представи да я погребат на такова място. С радост си мислеше как костите ѝ ще почиват на един от тези хълмове.

Появиха се осветени беседки, искрящ елен, огърлици и нанизи от насочени фотони, лазерни дядоколедовци, поляна от извисяващи се искрящи бастунчета.

– Постарали са се – отбеляза Алфред.

– Жалко, че все пак Джоуна не успя да дойде – рече Гари, сякаш досега не беше съжалявал истински.

Спектакълът не беше нищо повече от светлинки в мрака, но Инид беше загубила дар слово. Толкова често се изискваше човек да повярва, а толкова рядко той може да го направи от все сърце, но тук, в парка Уейндейл, тя беше способна да го стори. Някой си беше поставил за цел да зарадва посетителите, и Инид беше направо очарована. А утре щяха да си дойдат Денис и Чип, утре беше „Лешникотрошачката“, в сряда щяха да извадят младенеца от джоба и да закачат ореховата люлка на елхата: толкова много радости имаше да чака.

Сутринта Гари отиде с колата до Хоспитъл Сити, съседното предградие, в което бяха съсредоточени големите медицински заведения на Сейнт Джуд, и набързо обиколи магазина за медицински изделия, като затаяваше дъх при разминаването си с четирийсеткилограмови мъже в инвалидни колички и двестакилограмови жени в рокли като палатки, които задръстваха пътеките между рафтовете. Ядосваше се на майка си, задето го беше изпратила тук, но в същото време си даваше сметка какъв късметлия е в сравнение с нея, колко е по-свободен и привилегирован, така че стисна зъби и гледаше да заобикаля издалече местните, които товареха в количките си спринцовки и гумени ръкавици, диетични сладкиши с кафява захар, памперси във всевъзможни размери и форми, пакети със 144 картички с пожелания за бързо оздравяване, дискове с изпълнения на флейта и видеокасети с упражнения, пластмасови маркучета за еднократна употреба, които се свързваха с нещата от по-твърда пластмаса, пришити в човешката плът.