Джонатан Франзен - Поправките

– Добре, давам ти един час. Но след това събираме багажа и тръгваме.

В края на въпросния час Джоуна беше дълбоко потънал в „Проект Бог ІІ“. Един щам от неговите бактерии беше ослепил осемдесет процента от малките копитни бозайници на Арон.

– Няма да се разсърдя, ако не дойдеш – увери го Гари. – Важен е личният ти избор. Ваканцията си е твоя.

Няма да карам никого насила.

– Но пак ще ти напомня, за последен път – продължи той. – Баба ти наистина те очаква с нетърпение.

Каролин се намръщи, свъсеният ѝ вид напомняше за септемврийските неприятности. Тя стана и мълчаливо излезе от стаята.

– Май ще остана – прошепна едва-едва Джоуна.

Ако все още беше септември, Гари сигурно щеше да възприеме решението му като символ на кризата на моралния дълг в консуматорското общество. И сигурно щеше да се потисне. Но вече беше минал по този път и знаеше, че в края му не го очаква нищо хубаво.

Събра багажа си и целуна Каролин.

– Ще се радвам да се върнеш – каза тя.

Строго погледнато, Гари не беше направил нищо нередно. Не беше обещавал на Инид, че ще доведе сина си. Но за да си спести разправиите, беше излъгал за температурата на Джоуна.

И също така, за да не засегне Инид, не беше споменал, че за шестте работни дни след края на първичното предлагане, стойността на неговите пет хиляди акции от „Аксон“, за които беше платил 60 000 долара, беше стигнала 118 000 долара. И тук не беше направил нищо нередно, но предвид жалката сума, която от „Аксон“ бяха платили за патента на Алфред, премълчаването изглеждаше най-благоразумния възможен ход.

Същото се отнасяше и за малкия пакет, който къташе във вътрешния джоб на якето си.

От ясното небе се спускаха самолети, щастливи в металната си кожа, докато той лъкатушеше измежду по-стария трафик на земята. Дните преди Коледа бяха най-натовареният период за летището в Сейнт Джуд – едва ли не причината за съществуването му. Паркингът беше пълен, залите бяха претъпкани.

Денис обаче се появи точно навреме. Дори и авиокомпаниите сякаш се стремяха да я предпазят от неудобствата на закъснението и недоволстващия брат. Тя стоеше, по семеен обичай, край почти неизползвания вход за заминаващи. Пухеното ѝ яке биеше на очи с розовите си кожички по яката и ръкавите, а и като цяло сестра му изглеждаше по-различно – може би гримът ѝ беше повече. Или поне червилото. При всяка среща с Денис през тази година (за последно се бяха видели на Деня на благодарността), тя все повече се отдалечаваше от облика, който той си беше представял, че ще придобие, когато порасне.

Целуна я и усети миризма на цигари.

– Пропушила си – отбеляза той, правейки място в багажника за куфара и пазарската ѝ чанта.

Тя се усмихна.

– Отключи вратата, замръзвам.

Гари отвори слънчевите си очила. Сега слънцето го заслепяваше и едва не го блъснаха странично, докато излизаше от паркинга. Агресията на пътя нарастваше, колите вече не се точеха толкова бавно, че един опитен шофьор от Изтока с лекота да криволичи между тях.

– Мама сигурно е щастлива, че Джоуна е тук – рече Денис.

– Не е тук.

Тя се обърна рязко.

– Не го ли доведе?

– Разболя се.

– Не е истина! Не си го довел!

Като че ли дори и за миг не ѝ беше минало през ума, че брат ѝ може и да не лъже.

– Вкъщи сме петима – заяви той. – Доколкото знам, ти си сама. Не е толкова лесно, когато човек носи няколко отговорности.

– Просто съжалявам, че разпали надеждите на мама.

– Не е моя вината, че тя е избрала да живее в бъдещето.

– Прав си – призна Денис. – Вината не е твоя. Просто ми се иска да не беше ставало така.

– Като стана дума за мама, искам да ти кажа нещо много странно. Но първо ми обещай, че ще си мълчиш.

– Какво странно нещо?

– Обещай ми, че ще пазиш тайна.

Денис обеща, Гари дръпна ципа на вътрешния джоб на якето си и ѝ показа пакетчето, което Беа Мейснър му беше дала предишния ден. Сега онази сцена му се струваше направо нереална, все едно я беше сънувал: ягуарът на Чък Мейснър на улицата боботеше и изригваше като кит зимен пушек от ауспуха, Беа Мейснър стоеше на изтривалката с надпис „Welcome“ в бродираното си зелено манто, ровейки в чантата си да извади омачкано и омърляно пакетче, Гари остави опакованата бутилка с шампанско вътре и прие контрабандната доставка. „Това е за майка ти – рече Беа. – Но ѝ предай, че Клаус каза да внимава много. Изобщо не искаше да ми го даде, човек бързо се пристрастявал към него. Затова ѝ нося толкова малко. Тя искаше за шест месеца, но Клаус ми даде само за един. Предай ѝ да провери нещата и да говори пак с лекаря си. Даже, Гари, може би е по-добре да не ѝ го даваш, преди да се посъветва с лекаря. Както и да е, приятно прекарване на празника – клаксонът на ягуара се обади – и предай най-добрите ни пожелания на всички.“