Джонатан Франзен - Поправките

Като цяло Гари не понасяше болестите, защото, освен че при тях имаше големи количества човешки тела, а той не харесваше човешки тела в големи количества, му се струваха някак долнопробни. Бедните пушеха, бедните се тъпчеха с понички. Бедните забременяваха от близки роднини. Бедните не спазваха хигиена и живееха в замърсени квартали. Бедните със своите заболявания представляваха подвид на човечеството, който, за щастие, оставаше невидим за Гари, освен в болници и места като този магазин. Те бяха по-глупава, по-дебела, по-безропотно страдаща порода. Болна подкласа, от която той предпочиташе да стои надалече.

При все това той беше пристигнал в Сейнт Джуд разяждан от чувство за вина за някои обстоятелства, които беше скрил от Инид, и се беше заклел да бъде примерен син три дни, така че въпреки притеснението си, си проправи път през куците и сакатите, влезе в просторния салон с мебели и потърси стол, на който баща му да седи, докато се къпе.

От скритите в стените говорители се лееше пълна симфонична версия на най-досадната коледна песен – „Малкият барабанчик“. Утрото от другата страна на стъклените витрини беше ясно, ветровито и студено. Около едно от колчетата на паркинга се уви вестникарска страница с едва ли не еротична страст. Навеси скърцаха, калобраните на колите трепереха.

Многообразието от медицински столове и съответното многообразие от заболявания, за които те подсказваха, подсилиха смущението му и Гари потърси убежище в естетически размишления.

Защо всичко беше в бежово? Почти всички изделия бяха в бежово, в най-добрия случай – в отвратително сиво. Защо не червено? Защо не черно? Или зелено?

Дали целта на бежовата пластмаса не беше да гарантира, че изделието ще се използва само за медицински цели? Може би производителят се страхуваше, че ако столовете са красиви, хората ще се изкушават да ги купуват не по предназначение?

Ето това се викаше проблем: прекалено много хора да искат да купят продукта ти!

Гари поклати глава. Какви идиоти бяха тези производители!

Избра здрав, нисък алуминиев стол с голяма бежова седалка. Спря се на тежка (бежова!) тръба за дръжка под душа. Изненадано установи, че цените са изнудвачески високи, и отнесе двата артикула на касата, където любезна местна девойка, навярно набожна (с блуза на пайети и подстригана на стъпалца коса), поднесе баркодовете към лазерния лъч и отбеляза с тукашния провлачен говор, че тези алуминиеви столове са „невероятни“.

– Леки, а на практика нечупливи – продължи тя. – За мама и за татко ли?

Гари не обичаше да му навлизат в личното пространство и затова не отговори. Но все пак кимна.

– На възрастните им е трудно да стоят прави под душа. Но и нас това ни чака някой ден, нали? – Младата философка прекара картата му през апарата. – Дошли сте си за празниците и да помогнете малко?

– Тези столове са най-подходящи за едно: да се обеси човек – заяви Гари. – Съгласна ли сте?

Усмивката на девойката угасна.

– Не бих казала.

– Малки и леки, лесно ще ги ритнеш.

– Подпишете се тук, господине.

Натисна здраво вратата, за да пребори напора на вихъра отвън. Днес вятърът имаше зъби, хапеше през коженото яке. Идваше направо от Арктика, без да срещне никакви сериозни природни прегради по пътя си към Сейнт Джуд.

Докато шофираше на север към летището, ниското слънце милостиво напичаше гърба му. Гари се чудеше дали не се беше държал твърде грубо с младата продавачка. Да, може би беше прекалил. Но той беше под напрежение, а човек под напрежение, смяташе Гари, има правото да бъде стриктен в ограниченията, които си поставя, да бъде стриктен в моралните си преценки, в придържането си към правилата какво е позволено и какво – не, да бъде стриктен във вярата си какъв е и какъв – не е, и с кого да говори, и с кого – не. Ако някоя напориста, симпатична, набожна девойка държеше да си приказва с него, той имаше правото да избере за какво да си говорят.

Въпреки това си даваше сметка, че ако момичето беше по-привлекателно, сигурно нямаше да постъпи толкова грубо с нея.

Всичко в Сейнт Джуд се мъчеше да изкара най-лошото от него. Но в месеците след капитулацията пред Каролин (ръката му беше заздравяла бързо, благодаря, дори и белег не беше останал), Гари се беше примирил с ролята на злодея на сцената в Сейнт Джуд. Когато знаеш, че каквото и да сториш, майка ти пак ще те смята за лошия, губиш мотивация да играеш по правилата ѝ. Налагаш свои правила. Правиш това, което е нужно, за да оцелееш. Дори, ако е необходимо, се преструваш, че съвсем здравото ти дете е болно.