Джонатан Франзен - Поправките

Гари преразказа случилото се на Денис и тя отвори пакетчето. Беа беше свила фунийка от откъсната от някакво немско списание страница и след това я беше запечатила с тиксо. От външната страна се виждаше очилата немска крава, рекламираща ултрапастьоризирано мляко. Вътре имаше трийсет златисти хапчета.

– Боже мой! – Денис избухна в смях. – „Мексикански А“!

– Не съм го чувал.

– Клубна дрога. Много популярна сред студентите.

– И Беа Мейснър я носи на мама.

– Мама знае ли, че е у теб?

– Още не. Какво му е действието на това?

Денис бръкна с тютюнджийските си пръсти и поднесе едно хапче към устата му.

– Пробвай.

Гари рязко завъртя глава. Сестра му като че ли също беше на някакви хапчета, нещо, по-силно от никотин. Изглеждаше страшно щастлива или страшно нещастна, или някаква опасна комбинация от двете. Носеше сребърни пръстени на три от пръстите и на палеца.

– Пробвала ли си го? – попита той.

– Не, аз си падам само по алкохола.

Тя затвори пакетчето и Гари го прибра.

– Искам да съм сигурен, че ще ме подкрепиш за това – каза той. – Съгласна ли си, че мама не би трябвало да получава наркотици от Беа Мейснър?

– Не, не съм. Тя е голям човек и може да прави каквото си иска. А и не мисля, че е честно да ѝ прибереш хапчетата, без да ѝ кажеш. Ако ти не ѝ кажеш, аз ще го направя.

– Извинявай, ама ми обеща да мълчиш!

Денис се замисли. Наръсеният с луга банкет прелиташе край тях.

– Добре, обещах – призна тя. – Но защо се опитваш да управляваш живота ѝ?

– Сама ще видиш, че положението е извън контрол. Ще се убедиш, че е крайно време някой да се намеси и да вкара нещата в релси.

Сестра му не възрази. Сложи си слънчеви очила и се загледа в кулите на Хоспитъл Сити на яркия южен хоризонт. Гари се беше надявал, че тя ще го подкрепи веднага. Вече имаше един „алтернативен“ роднина и не му трябваше друг. Яд го беше, че хората могат с такова нехайство да обръщат гръб на света на общоприетите очаквания; това намаляваше задоволството му от дома, работата и семейството; за него това беше едностранна промяна – в негов ущърб – на правилата на живота. И най-вече се ядосваше, задето поредният предател, преминал на страната на „алтернативните“, беше не някой непознат ексцентрик от чуждо семейство или чужда класа, а собствената му елегантна и талантлива сестра, която едва този септември беше покорила върха по общоприетите норми, за което приятелите му можеха да прочетат в „Ню Йорк Таймс“. А сега тя беше напуснала работата си, носеше четири пръстена и крещящо пухено яке, вонеше на цигари...

Извади алуминиевия стол от багажника и я последва в къщата. Сравни посрещането ѝ от Инид с посрещането, което беше получил предишния ден. Отбеляза продължителността на прегръдката, липсата на критика още в първия момент, усмивките.

– Мислех си, че може да срещнете Чип на летището и да се приберете тримата заедно! – извика Инид.

– Този сценарий е невероятен по най-малко осем причини – заяви Гари.

– Обещал е, че ще е тук днес, така ли? – попита изненадано Денис.

– Днес следобед – потвърди майка ѝ. – Най-късно утре.

– Днес, утре, следващият април – измърмори Гари. – Все тая.

– Каза, че в Литва има някакви размирици – допълни Инид.

Денис отиде да потърси Алфред, а Гари донесе сутрешния „Хроникъл“ от мазето. В раздела за международни новини, набутан между две дълги статии („Нови грижи за животните – лакират ноктите на кучетата“ и „Офталмолозите прибират прекалено високи заплати – лекарите отричат, специалистите в оптиките потвърждават“) откри каренце за Литва: „...Вълнения след оспорваните парламентарни избори и опита за покушение срещу президента Виткунас... три четвърти от страната без електричество... враждуващи бойни групи по улиците на Вилнюс... летището...“.

– Летището е затворено – прочете на глас Гари доволно. – Майко? Чу ли?

– Той беше на летището още вчера – отвърна Инид. – Сигурна съм, че е излетял.

– Защо тогава не се обажда?

– Сигурно е бързал да хване някой полет.

В определени моменти способността на Инид да си фантазира направо изкарваше Гари от равновесие. Той отвори портфейла си и ѝ връчи касовата бележка за стола и дръжката.

– После ще ти напиша чек – каза тя.

– По-добре сега, че после ще забравиш.

Мърморейки и въздишайки, тя се подчини.

Гари огледа чека.

– Защо си сложила дата двайсет и шести декември?

– Защото това е първата дата, на която ще можеш да го осребриш във Филаделфия.