Джонатан Франзен - Поправките

Разкопча панталона, извади нагънатия парцал, който държеше в гащите си, и се изпика в една кутия от „Юбен“.

Беше купил пушката година преди да се пенсионира. Смяташе, че оттеглянето от работа ще му донесе коренно преобразяване. Представяше си се да ходи на риба и на лов, виждаше се в някоя малка лодка призори в Канада или в Небраска, въобразяваше си нелеп и невероятен спокоен живот.

Пушката имаше нежен, примамващ спусък, но малко след като се сдоби с нея, един скорец си строши врата в прозореца на кухнята, докато Алфред се хранеше. Не успя да довърши обяда си и нито веднъж не я извади да стреля.

Човечеството беше получило власт над земята и се възползва от тази възможност, за да унищожи другите видове, да затопли атмосферата и като цяло да разруши всичко по свой образ и подобие, ала си плащаше цената за тези привилегии: в тленното и ограничено животинско тяло на човека се беше развил мозък, който беше способен да си представи вечността и жадуваше за нея.

Но идваше време, когато смъртта преставаше да бъде вестител на края, а вместо това се превръщаше в последна възможност за коренно преобразяване, в единствения достъпен вход към вечността.

Само че да се покаже като тленен труп в море от кръв, костици и сиво вещество – да наложи тази представа за себе си на други хора, – беше толкова агресивно навлизане в чуждото лично пространство, че като че ли щеше да го надживее.

Освен това се страхуваше, че може и да боли.

А и имаше един много важен въпрос, на който все още искаше да получи отговор. Децата му щяха да си дойдат, Гари и Денис, може би дори и Чип, синът му интелектуалец. Може би Чип, ако дойдеше, щеше да успее да отговори на този изключително важен въпрос.

И въпросът беше:

Въпросът беше:

Инид изобщо не се беше смутила, ни най-малко, когато виеха сирените и „Гунар Мюрдал“ се тресеше от рязкото включване на заден ход, а Силвия Рот я влачеше за ръката през пълната зала „Пипи Дългото чорапче“ и крещеше: „Това е жена му, пуснете ни да минем!“. Не се беше притеснила да се изправи отново пред доктор Хибард, който беше коленичил на площадката за кацане и прерязваше мокрите дрехи на съпруга ѝ с изящни хирургически ножици. Нито пък когато заместник-ръководителят на круиза, който ѝ помагаше да съберат вещите на Алфред, намери пожълтял памперс в кофичката за лед, нито когато Алфред ругаеше санитарите и сестрите на континента, нито дори когато образът на Кели Уитърс на телевизора в болничната стая ѝ напомни, че не е изрекла нито една утешителна дума на Силвия в навечерието на екзекуцията му.

Върна се в Сейнт Джуд в толкова добро настроение, че успя да се обади на Гари и да си признае, че не е изпратила подписания договор за отстъпване на правата на патента на Алфред на корпорация „Аксон“, а го е скрила в мокрото помещение. След като Гари ѝ съобщи разочароващата новина, че все пак пет хиляди долара навярно ще се окажат съвсем разумна сума, Инид слезе в мазето да вземе договора и не го откри в скривалището му. С необяснимо спокойствие се обади в централата в Швенксвил и помоли да ѝ пратят нов договор. Алфред се озадачи, когато му го връчи за подпис, но тя вдигна рамене и заяви, че пощите често губят писма. Дейв Шумпърт отново се подписа като свидетел и Инид се чувстваше много добре, докато не ѝ свършиха запасите от „Аслан“, и тогава едва не умря от срам.

Срамът бе смазващ, убийствен. Сега ѝ се струваше важно – за разлика отпреди една седмица, – че хиляда щастливи пасажери на борда на „Гунар Мюрдал“ са видели колко странни са тя и Алфред. Всички на кораба бяха разбрали, че акостирането в историческия Гаспе се е забавило и екскурзията до живописния остров Бонавентура е отменена, защото треперещият мъж с отвратителния шлифер е излязъл на забранената хеликоптерна площадка, защото жена му най-егоистично е отишла да се забавлява на инвестиционна лекция, тъй като е изпила някакво силно хапче, което никой лекар в Америка не би могъл да ѝ предпише, и всичко това, защото тя не вярва в Господ и не уважава законите, защото е ужасно, неописуемо различна от другите.

Нощ след нощ лежеше будна, измъчвана от срама си и от копнежа по златистите таблетки. Срамуваше се и от копнежа си по тях, но също така беше сигурна, че единствено те могат да ѝ донесат облекчение.

В началото на ноември заведе Алфред в Медицинския център в Корпърит Удс за редовния му преглед при невролог. Денис, която беше записала баща си за изпитанията от втората фаза на „Коректол“ на „Аксон“, я беше попитала дали той страда от деменция. Инид отправи въпроса към доктор Хеджпет по време на личната си среща с него и той отговори, че появяващата се от време на време дезориентация наистина подсказва за ранен алцхаймер или сенилна деменция тип Люи, но тя го прекъсна: а не е ли възможно хапчетата за увеличаване на допамина да са причина за неговите „халюцинации“? Хеджпет не отрече подобна възможност. Заяви, че единственият сигурен начин да се изключи деменцията е да се остави Алфред в болница за десет дни и да му се даде „почивка от всички лекарства“.