Джонатан Франзен - Поправките

В мазето, в десния край на масата за пинг-понг, Алфред отваряше кутия от уиски „Мейкърс Марк“, пълна с лампички за елха. Пред нея се въргаляха лекарства и приспособления за клизма. Както и курабийка, току-що изпечена от Инид, която приличаше на териер, а трябваше да е еленче. Големите разноцветни лампички, които преди окачваше на тисовете отвън, бяха в кашонче от сироп „Лог Кебин“. До него лежаха пушка в затворен с цип брезентов калъф и кутия с патрони двайсети калибър. Мисълта му беше ясна, което напоследък се случваше все по-рядко, и имаше волята да я използва, докато моментът не е отминал.

През английските прозорци се промъкваше бледата светлина на късния следобед. Парното се включваше често, къщата излъчваше топлина. Червеният пуловер висеше по тялото му на асиметрични гънки и издутини, сякаш беше надянат на дънер или на облегалка на стол. Сивите му вълнени панталони бяха покрити с петна, но той се примиряваше с тях, тъй като единствената друга възможност беше да изгуби ума си, а още не беше напълно готов да го стори.

Най-отгоре в кутията от „Мейкърс Марк“ лежеше дълъг низ бели лампички, навити хлабаво около масур от картон. Миришеше на мухъл от килера под стълбите и веднага щом Алфред пъхна щепсела в контакта, стана ясно, че нещо не е наред. По-голямата част от лампичките светеха ярко, но към средата на масура имаше угаснали крушки – черна дупка вътре в плетеницата. Той размота лампичките с отмалели ръце и ги разпъна по масата за пинг-понг. В самия им край грозно тъмнееше ивица мъртви крушки.

Знаеше какво очаква съвременността от него в този момент. Съвременността очакваше да отиде в големия магазин и да замени повредените лампички. Само че по това време на годината големите магазини бяха претъпкани; щеше да виси на опашка пред касата поне двайсет минути. Той нямаше нищо против висенето, но Инид вече не му позволяваше да шофира, а тя не беше толкова търпелива. Сега Инид беше горе и се бъхтеше с домашните задължения по коледната подготовка.

Много по-добре беше, разсъждаваше Алфред, да остане скрит в мазето и да измисли какво да прави с това, с което разполагаше. Изхвърлянето на почти изцяло работещи лампички беше в разрез с чувството му за мярка и с представата му за пестеливост. Беше в разрез и с него самия, защото той беше самобитна личност от епоха на личности, а низът лампички беше също нещо самобитно. Без значение колко малко беше струвала навремето тази коледна украса, изхвърлянето ѝ щеше да я лиши от всякаква стойност, а оттам и да накърни ценността на индивидуализма като цяло: все едно съзнателно да обявиш за боклук един предмет, който много добре знаеш, че е все още годен за употреба.

Точно това изискваше от него съвременността, а Алфред отказваше да го стори.

За съжаление, не можеше да оправи лампичките. Не му беше ясно защо последните петнайсетина крушки не светеха. Огледа кабелите и не забеляза нищо нередно между последната мигаща лампичка и първата немигаща. Не можеше да проследи трите кабелчета през всичките им завъртулки и преплитания. Лампичките бяха свързани в някакъв сложен полууспореден начин, който той не можеше да схване.

Едно време лампичките за елха бяха на къси шнурове и бяха свързани последователно. Ако някоя крушка изгореше или просто се отхлабеше във фасунгата, веригата се прекъсваше и целият низ угасваше. Един от коледните ритуали за Гари и Чип беше да затегнат всяка крушка в месинговото ѝ гнездо в угасналия низ и ако това не помогнеше, да ги сменят една след друга, докато намерят изгорелия виновник. (Как се радваха момчетата, щом мъртвите лампички възкръснеха!) Когато Денис порасна и вече можеше да им помага, технологията беше напреднала, свързването беше успоредно и лампичките бяха с пластмасови гнезда. Ако някоя крушка изгореше, това не влияеше на останалите и веднага си проличаваше коя трябва да бъде сменена...

Алфред потри ръце, дланите се завъртяха около китките като бъркалки на миксер. Внимателно прокара пръсти по кабелчето, поизпъна го и размота усукванията, и угасналите лампички грейнаха! Низът беше цял!

Какво ли беше направил?

Отново опъна лампичките по масата за пинг-понг. Дефектната част пак угасна. Опита се да я съживи с потупване и подръпване, но този път не извади късмет.

(Пъхаш цевта на пушката в устата и посягаш към спусъка.)

Прегледа отново плетеницата от маслиненочерни жици. Дори сега, въпреки напредналото си заболяване, той вярваше, че може да седне с молив и лист хартия и да изведе наново основните принципи на електрическата верига. Поне за момента беше сигурен в способностите си; само че задачата да разгадае успоредната верига беше много по-изтощителна, отколкото, да речем, шофирането до магазина и чакането на опашка. Умственото усилие изискваше индуктивно преоткриване на основни положения от електротехниката, цялостна подмяна на окабеляването в мозъчните му вериги. Беше истинско чудо, че изобщо си представяше подобно нещо – един изкуфял старец, сам в мазето с пушката, курабийката и голямото си синьо кресло, спонтанно да регенерира органична верига, достатъчно сложна, за да разбере електричеството, – но енергията, която това обръщане на ентропията щеше да му коства, многократно надхвърляше наличната под формата на курабийка енергия. Може би ако изядеше цяла кутия курабийки наведнъж, щеше да си припомни принципите на успоредното свързване и да си обясни странната плетеница от три жички на проклетите лампички. Но, боже мой, беше толкова уморен...