Джонатан Франзен - Поправките

Разтърси низа и угасналите лампички пак светнаха. Разтърси го отново, после по-силно, но те не угаснаха. Само че когато нави наниза около масура, отдолу отново се възцари мрак. Двеста лампички грееха ярко, а съвременността настояваше да изхвърли целия низ.

Подозираше, че някъде в дъното на тази нова технология се крие глупост или мързел. Някой млад инженер беше прескочил нещо и не беше предугадил последствията, от които Алфред страдаше сега. Но тъй като не познаваше технологията, нямаше как да разбере къде е проблемът, нито пък да го отстрани.

И така се превръщаше в жертва на проклетите лампички, и не му оставаше друго, освен да излезе да хвърля пари на вятъра.

Като момче имаш желание да поправяш сам нещата и уважаваш самобитността на отделните предмети, но постепенно някои от вътрешните ти механизми (включително умствените механизми като това желание и това уважение) остаряват и макар други части да продължават да функционират добре, накрая се натрупват солидни аргументи за изхвърлянето на цялата човешка машина.

С други думи, той беше уморен.

Пъхна курабийката в устата си. Задъвка внимателно и преглътна. Старостта беше нещо отвратително.

За щастие, в кутията от „Мейкърс Марк“ имаше още хиляди лампички. Алфред методично ги прегледа, като включи в контакта всеки щепсел. Намери три по-къси наниза в добро състояние, но останалите бяха или необяснимо мъртви, или толкова стари, че едва-едва мъждукаха, а трите по-къси низа нямаше да стигнат за цялата елха.

Най-отдолу в кутията откри грижливо надписани пакетчета с резервни крушки. Както и нанизи, на които беше изрязвал прекъснатите кабели и ги беше свързал наново. Стари, последователно свързани лампички, чиито счупени гнезда беше възстановил с капчица припой. Изненада се и му се видя странно, че е имал време за толкова много поправки сред хилядите други отговорности.

О, митовете и детинският оптимизъм на поправянето! Надеждата, че вещта никога няма да се развали. Глупавата вяра, че винаги ще има бъдеще, в което той, Алфред, не само ще е жив, но и ще има сили да поправя. Безмълвното убеждение, че тези боклуци и изобщо цялата му страст към пазенето някога ще имат смисъл: че някой ден ще се събуди като съвсем нов човек с безкрайна енергия и време да се погрижи за всичко скътано, да поддържа всичко да работи, да крепи нещата да не се разпадат.

– Трябва да изхвърля тия боклуци – рече той на глас.

Ръцете му трепереха. Винаги трепереха.

Занесе пушката в работилницата и я подпря на тезгяха.

Проблемът беше нерешим. Беше паднал в ледената солена вода и почти беше напълнил дробовете си с нея, краката му тежаха и не го слушаха, артритните му раменни стави не му позволяваха да загребва – всичко, което трябваше да направи, беше да не прави нищо. Да се откаже и да потъне. Но той зарита, зарита инстинктивно. Не харесваше дълбините и затова размърда нозе, а след миг отгоре заваляха оранжеви спасителни пояси. Пъхна здравата си ръка в дупката на един от тях и в същия миг една сериозна комбинация от вълна и подводно течение – килватерът на „Гунар Мюрдал“ – го всмука в силен водовъртеж. Трябваше само да се откаже, нищо повече. И при все това ясно си даваше сметка, потъвайки във водите на Северния Атлантик, че там оттатък няма да има нищо, че този жалък оранжев спасителен пояс, който беше сграбчил, това в същината си необяснимо и непреклонно, облечено в брезент парче стиропор, би било БОГ в безпредметния свят на смъртта, към който се беше насочил, би било ВЪРХОВНОТО АЗ СЪМ ТОВА, КАКВОТО СЪМ 46в онази вселена на несъществуване. За няколко минути оранжевият спасителен пояс беше единственото нещо, което той имаше. Беше последното му нещо и затова, инстинктивно, Алфред го обичаше и го придърпваше към себе си.

46Името, с което Бог се открива на Мойсей (Йехова), в синодалния превод на Библията „Вечно съществуващият“. – Б. пр.

След това го извадиха от водата, подсушиха го и го завиха. Държаха се с него като с дете и той промени мнението си: не беше постъпил мъдро, като оцеля. Нямаше му нищо, освен че не виждаше с едното око, не можеше да си вдигне едната ръка и още няколко дреболии, но те му говореха като на идиот, като на бебе, като на изкуфял дъртак. В неискрената им загриженост, в недобре прикритото презрение Алфред виждаше бъдещето, което беше избрал във водата. Бъдеще в дом за стари хора. Разплака се. Трябваше да се остави да потъне.

Затвори и заключи вратата на лабораторията, защото все пак всичко опираше до личното пространство, нали? Без лично пространство нямаше смисъл човек да е личност. А в старческия дом нямаше да има лично пространство. Щяха да се държат с него като хората от хеликоптера, нямаше да го оставят на мира.