Джонатан Франзен - Поправките

Ето така се стигна дотам, че Браян спеше в леглото ѝ в девет и половина на другата сутрин, когато на вратата се позвъни.

Денис все още беше замаяна от алкохола, който беше улеснил приплъзването в извратеността и моралния хаос, към които като че ли се беше устремил животът ѝ. Под махмурлука ѝ обаче бълбукаха приятни мехурчета от дòсега със света на знаменитостите от предишната вечер. Те бяха по-силни от това, което изпитваше към Браян.

На вратата се позвъни отново. Тя стана, сложи си червеникав копринен халат и погледна през прозореца. На входа стоеше Робин Пасафаро. Волвото на Браян беше паркирано от другата страна на улицата.

Денис се поколеба дали да отвори, но Робин нямаше да дойде да я търси тук, ако преди това не беше проверила в „Генератора“.

– Робин е – каза тя. – Стой тук и пази тишина.

На сутрешното слънце Браян все още беше с вкиснатото си изражение от снощи.

– Не ми пука дали ще разбере, че съм тук.

– Но на мен ми пука.

– Колата ми е отсреща.

– Знам.

Тя също се чувстваше необяснимо вкисната от Робин. През цялото лято, през което беше мамила Браян, не беше изпитвала подобно презрение към съпругата му, каквото усещаше сега, докато слизаше по стълбите. Дразнещата Робин, упоритата Робин, пискливата Робин, хихикащата Робин, глупавата Робин, простоватата Робин...

Но въпреки това в мига, в който отвори вратата, тялото ѝ еднозначно посочи какво желаеше. Искаше Браян на улицата и Робин в леглото.

Зъбите на Робин тракаха, макар да не беше студено.

– Може ли да вляза?

– Тъкмо тръгвам за работа – отвърна Денис.

– Само за пет минути.

Възможно ли беше да не е видяла резедавата кола на улицата? Денис я пусна в антрето и затвори вратата.

– Бракът ми приключи – обяви Робин. – Снощи той дори не се прибра.

– Съжалявам.

– Моля се за брака си, но в главата ми се появяваш само ти. Коленича ли в църквата, започвам да си мисля за тялото ти.

Денис застина. Не се чувстваше виновна – секундомерът, отброяващ последните мигове на сгромолясващия се брак отдавна беше включен, в най-лошия случай тя беше дала единствено съвсем лек тласък, – но съжаляваше, че е сторила зло на този човек, съжаляваше, че се е включила в съревнованието. Хвана Робин за ръката и рече:

– Искам да се видим и да поговорим. Не ми харесва това, което се случи. Но сега трябва да отида на работа.

Телефонът във всекидневната иззвъня. Робин прехапа устни и кимна.

– Добре.

– Нека се видим в два – предложи Денис.

– Добре.

– Ще ти се обадя от работата.

Робин кимна отново. Денис ѝ отвори, след това затвори зад нея и въздъхна тежко.

– Денис, Гари е, не мога да те открия, обади ми се, станал е нещастен случай, татко е паднал от кораба, от двайсет и пет метра, преди малко говорих с майка...

Тя изтича и грабна слушалката.

– Гари?

– Търсих те в ресторанта.

– Жив ли е?

– Не би трябвало, но е.

В извънредни ситуации Гари беше във вихъра си. Качествата му, които предишния ден я бяха вбесили, сега ѝ носеха утеха. Тя искаше брат ѝ да знае всичко. Искаше да долавя самодоволството в гласа му.

– Доколкото разбрах, са го влачили цяла миля, преди корабът да успее да спре. Водата е била седем градуса. Извикали са хеликоптер да го закара в Ню Брунсуик. Но гръбнакът му не е счупен. Сърцето му все още работи. Контактен е. Жилав старец. Може и да се оправи.

– А как е мама?

– Тревожи се, че корабът се е забавил заради чакането на хеликоптера и това е причинило неудобство на другите пътници.

Денис се засмя облекчено.

– Горката мама! Толкова се надяваше на това пътуване.

– Да, опасявам се, че това е краят на пътешествията ѝ с татко.

На вратата отново се позвъни. Веднага след това последва тропане, посипаха се юмруци и ритници.

– Гари, постой така за секунда.

– Какво става?

– Ще ти се обадя след малко.

Звънецът звъня толкова дълго, че чак прегракна, зазвуча дрезгаво. Тя отвори и се изправи пред треперещи устни и блестящи от омраза очи.

– Махни се – изсъска Робин, – не желая да те докосвам!

– Снощи направих голяма грешка.

– Дръпни се от пътя ми!

Денис отстъпи и тя хукна нагоре по стълбите. Денис седна в единствения фотьойл в отшелническата си всекидневна и се заслуша в крясъците. Замисли се, че когато беше малка, родителите ѝ – другата женена двойка в живота ѝ, която беше също толкова несъвместима, – почти не си крещяха. Държаха се кротко и тихо, като оставяха войната да бушува в главата на дъщеря им.