Джонатан Франзен - Поправките

Робин вдигна лице към тавана, в миглите ѝ проблясваха капчици сълзи.

– Не знам защо дойдох. Не съм на себе си. Но просто се чувствам много, ама много зле и ужасно самотна.

– Преодолей го – отвърна Денис. – Аз лично точно това възнамерявам да сторя.

– Защо се държиш толкова студено?

– Защото съм студен човек.

– Ако ме беше потърсила, ако ми беше казала, че ме обичаш...

– Преодолей го! За бога! Преодолей го! Преодолей го!

Робин я погледна умоляващо; но какво можеше да направи Денис, дори и въпросът с презервативите някак си да получеше обяснение? Да напусне ресторанта, благодарение на който щеше да се прочуе? Да отиде да живее в гетото и да стане втора майка на Шиниъд и Ерин? Да започне да носи големи кецове и да готви само зеленчуци?

Знаеше, че се мъчи да се самозалъже, но не знаеше кое в главата ѝ е лъжа и кое – истина. Взираше се в бюрото си, докато Робин не отвори рязко вратата и не избяга.

На другата сутрин „Генераторът“ се появи на първа страница на раздела за храна на „Ню Йорк Таймс“. Под заглавието („Генератор на оживление в старата електроцентрала“) имаше снимка на Денис, а снимките на интериора и екстериора бяха оставени за шеста страница, където също така бяха показани и нейните ребърца по селски с кисело зеле. Така беше по-добре. Долу-горе се доближаваше до това, което тя искаше. До обяд получи покана за поява по телевизията във „Фуд Ченъл“ и за постоянна месечна колонка във „Филаделфия“. Без да се допита до Робърт Зито, заповяда на телефонистката да започне да дублира по 40 места за резервациите за вечеря. Гари и Каролин – поотделно – се обадиха да я поздравят. Денис скастри Зито, задето е отказал резервация в почивните дни на местната водеща на новините на Ен Би Си, позволи си да си излее гнева върху него и от това ѝ поолекна.

Скъпари от тип, доскоро рядко срещан във Филаделфия, бяха строени в три редици на бара, когато Браян дойде с букет от рози. Прегърна я и тя се отпусна в обятията му. Знаеше какво обичат мъжете.

– Трябват ни още маси – заяви Денис. – Три за четирима и поне една за шестима. Освен това ни трябва човек да приема резервации на пълен работен ден, който да умее да пресява хората. Трябва ни по-добра охрана на паркинга. Трябва ни сладкар с по-голямо въображение и по-малко его. Освен това си мисля да заменим Роб с някой от Ню Йорк, който може да се справя с по-тузарски клиенти.

Браян се изненада.

– Искаш да разкараш Роб?

– Той отказва да наложи ребърцата ми с кисело зеле – отвърна тя. – А от „Таймс“ ги харесаха. След като не може да си свърши работата, да върви по дяволите!

Нотката жестокост в гласа ѝ предизвика блясък в очите на Браян. Хареса му.

– Както кажеш – кимна той.

В събота късно вечерта отиде с Браян, Джери Шварц, две скулести блондинки, певеца и китариста на една от любимите ѝ групи на малката оградена площадка, която Браян беше направил на покрива на „Генератора“. Нощта беше топла, насекомите край реката заглушаваха автомобилното движение по магистралата. И двете блондинки говореха по телефоните си. Денис прие цигара от китариста, който беше прегракнал от концерт, и му позволи да огледа белезите ѝ.

– Мамка му, ръцете ти са по-зле от моите.

– Работата ми е да понасям болката – отвърна тя.

– Говори се, че готвачите или прекаляват с чашката, или се друсат.

– И аз нямам търпение да пийна едно малко в полунощ – призна тя. – И два тиленола сутрин в шест, като стана.

– Денис е желязна – самодоволно подвикна Браян, без да се съобразява с говорещите по телефона блондинки.

В отговор китаристът се изплези, вдигна цигарата си като капкомер и приближи огънчето към влажния език. Цвърченето беше достатъчно силно да привлече вниманието на блондинките. По-високата изпищя, извика името на китариста и го обяви за луд.

– Чудя се ти на какво си – измърмори Денис.

Китаристът проми изгарянето със студена водка. Ядосаната от представлението му висока блондинка отговори вместо него:

– „Клонопин“, „Джеймисън“ и това в чашата му сега.

– А и езикът е влажен – кимна Денис и угаси своята цигара в нежната кожа зад ухото си.

Имаше чувството, че си е пуснала куршум в черепа, но хвърли нехайно фаса към реката.

На площадката се възцари тишина. Денис рядко си позволяваше чудатостта ѝ да вземе връх и да си проличи толкова ярко. И защото не беше необходимо – сега спокойно можеше да обезкости агнешка плешка или да говори с майка си, – тя издаде приглушен, нелеп писък, за да успокои зрителите си.