Джонатан Франзен - Поправките

– Добре ли си? – попита я после Браян на паркинга.

– И по-зле съм се изгаряла.

– Не, имам предвид дали си добре. Беше доста страшна гледка.

– Ти се хвалеше колко съм желязна, благодаря.

– Опитвам се да ти кажа, че ми е малко виновно.

Цяла нощ не успя да заспи от болка.

След няколко дни с Браян наеха бившия управител на „Юниън Скуеър Кафе“ и уволниха Роб Зито.

Седмица по-късно кметът на Филаделфия, сенаторът от Ню Джърси, изпълнителният директор на корпорация У. и Джоди Фостър дойдоха в ресторанта.

Десетина дни след това Браян откара Денис у дома след работа и тя го покани да влезе. Отпивайки същото вино за петдесет долара, което беше поднесла на жена му, той попита дали не са се скарали с Робин.

Денис стисна устни и поклати глава.

– Просто съм много заета.

– И аз така реших. Не мисля, че вината е в теб. Напоследък Робин се дразни на всичко. Особено на мен.

– Липсва ми забавлението с децата – отбеляза тя.

– Повярвай ми, и ти им липсваш – каза Браян и добави леко завалено: – Мисля си... Мисля си да се изнеса.

Денис отговори, че съжалява.

– Тая работа с власеницата излиза от контрол – продължи той и изведнъж изригна: – Последните три седмици тя ходи и на нощни литургии! Дори не знаех, че има такива. Отворя ли дума за „Генератора“, Робин избухва. Навила си е на пръста да спре децата от училище. Решила е, че къщата ни е твърде голяма. Иска да се преместим в онази съборетина в нейната градина и да учи там момичетата заедно с няколко хлапета от проекта. Рашийд? Мерилу? Какво прекрасно място за Шиниъд и Ерин: изоставен парцел насред Пойнт Брийз! Тая работа върви към откровена лудост. Не, Робин е страхотна. Тя вярва в по-велики неща от мен. Но просто вече не съм сигурен, че я обичам. Имам чувството, че споря с Ник Пасафаро. „Класова омраза 2“, втора част.

– Робин се чувства виновна – рече Денис.

– Но от това страдат децата.

Тя се насили да попита:

– Ще искаш ли момичетата, ако се стигне дотам?

Браян поклати глава.

– Ако се стигне дотам, не съм сигурен, че Робин ще иска попечителство. По-скоро ще зареже всичко.

– Не залагай на това.

Денис си представи как Робин сресва косата на Шиниъд и изведнъж – силно, болезнено – закопня за налудничавите ѝ желания, изблици и пориви, за невинността ѝ. Все едно прещрака някакво копче и съзнанието ѝ се превърна в обикновен екран, на който се прожектираше ярък филм с всичко онова, което ценеше у човека, когото беше отблъснала. Домъчня ѝ и за най-неприятните черти на Робин, за жестовете и навиците ѝ, за предпочитанието ѝ към горещо мляко в кафето, за обезцветената точка на предния зъб, счупен с камък от брат ѝ, за начина, по който тя свеждаше глава като коза над слабините ѝ.

Оправда се, че е изморена, и накара Браян да си тръгне. Рано на другата сутрин по крайбрежието нахлу тропически циклон, от ураганния вихър дърветата се поклащаха злокобно, над кейовете пръскаха вълни. Тя остави „Генератора“ в ръцете на своите помощници и се качи на влака за Ню Йорк, за да помогне на безотговорния си брат и да забавлява родителите си. В напрежението около обяда, докато Инид повтаряше дословно историята си за Норма Грийн, Денис не забеляза никаква промяна в себе си. Разполагаше с все още работещото си старо Аз, версия 3.2 или версия 4.0, което все така презираше достойното за презрение у Инид и обичаше достойното за обич у Алфред. Чак когато застана на пристанището и майка ѝ я целуна, и една съвсем различна Денис, версия 5.0, едва не пъхна език в красивата уста на старата жена, едва не спусна ръка по кръста и бедрата на Инид, едва не рухна и не обеща да се прибере у дома за Коледа за колкото дни иска майка ѝ, се проявиха измененията и поправките в същността ѝ.

На връщане мокри от дъжда спирки прелитаха край прозореца със скоростта на междуградския влак. По време на обяда Алфред ѝ се беше видял доста зле. Ако той наистина губеше разсъдъка си, може би Инид не преувеличаваше колко ѝ е трудно с него, може би Алфред наистина беше грохнал и се стягаше само за пред децата си, може би Инид не беше онова досадно мрънкало, каквато от двайсет години я изкарваше дъщеря ѝ, може би Алфред не просто не беше попаднал на подходяща съпруга, а имаше по-сериозни проблеми; може би проблемите на Инид не бяха по-сериозни от това, че не е попаднала на подходящ съпруг, може би Денис приличаше повече на майка си, отколкото си мислеше. Слушаше потракването на колелата и гледаше как октомврийското небе потъмнява. Може би щеше да намери надежда, ако беше останала във влака, но пътуването до Филаделфия беше кратко, тя се върна на работа и нямаше време да мисли за нищо, докато не отиде на представянето на „Аксон“ с Гари и за своя изненада се хвана да защитава не само Алфред, но и Инид в последвалия спор.