Джонатан Франзен - Поправките

Не помнеше някога да е обичала майка си.

Беше се отпуснала във ваната в девет вечерта, когато се обади Браян и я покани на вечеря с Джери Шварц, Мира Сорвино, Станли Тучи, известен американски режисьор, известен английски актьор и други знаменитости. Известният режисьор тъкмо бил приключил снимки в Камдън и Браян и Шварц го бяха сгащили за частна прожекция на „Престъпление и наказание и рокендрол“.

– Това е единствената ми свободна вечер – опита се да се измъкне Денис.

– Мартин обеща да ти прати шофьора си – отвърна Браян. – Ще се радвам да дойдеш. Бракът ми се разпадна.

Облече си черна рокля от кашмир, изяде един банан, за да не изглежда гладна и шофьорът на режисьора я откара в „Таконелис“, пицария с изглед към улицата в Кенсингтън. Десетина известни и не толкова известни души, плюс Браян и приличащия на маймуна заради дългите си провиснали ръце Джери Шварц се бяха настанили на три маси отзад. Денис целуна Браян по устните и седна между него и прочутия английски актьор, който цяла вечер бълваше остроумия за играта на крикет и дартс, мъчейки се да привлече вниманието на Мира Сорвино. Известният режисьор каза на Денис, че е опитал нейните ребърца с кисело зеле и страшно са му харесали, но тя побърза да смени темата. Очевидно беше поканена като придружителка на Браян; кинаджиите обаче явно не се интересуваха от тях двамата. Тя сложи ръка на коляното му, сякаш за да го утеши.

– Разколников със слушалки, от които гърми „Трент Резнор“, докато пребива старицата, е страхотен образ – заяви ентусиазирано най-малко известният от присъстващите, асистент-режисьорът, който на вид приличаше на студент.

– Всъщност слуша „Номатикс“ – поправи го Шварц с унищожителна липса на снизходителност.

– Не са ли „Найн Инч Нейлс“?

Шварц притвори клепачи и едва-едва поклати глава.

– „Номатикс“, албумът „Хелд Ин Тръст“ от 1980 година. После „Найн Инч Нейлс“ направиха кавър на тяхното парче.

– Всички крадат от „Номатикс“ – обади се Браян.

– Те страдаха на кръста на забравата, за да могат други да се радват на вечна слава – заяви Шварц.

– Кой е най-добрият им албум?

– Дай ми адреса си и ще ти изпратя диск – обеща Браян.

– Всичките им са гениални – рече Шварц, – до „Торазин Сънрайз“. Том Пакет напусна, но групата издаде още два албума, докато осъзнае, че е мъртва. Жалко, че никой не им го каза по-рано.

– На страна, в която в училищата се преподава, че човекът е сътворен от Бога – говореше известният английски актьор на Мира Сорвино, – може да ѝ простим убеждението, че бейзболът не произлиза от крикета.

Денис се сети, че Станли Тучи е режисьор на любимия ѝ ресторантски филм и дори е играл в него. Тя щастливо забъбри с него и студенината ѝ към красивата Сорвино понамаля; наслаждаваше се не толкова на самата компания, а на липсата на раздразнение в себе си от нея.

Браян я върна от „Таконели“ с волвото си. Денис се чувстваше богопомазана, привлекателна, жизнена и бодра. Той обаче беше ядосан.

– Робин трябваше да дойде с мен. Поставих ѝ нещо като ултиматум. Но така или иначе, тя се съгласи да вечеря с нас. Да прояви поне ей толкова интерес към моя живот, макар да знам, че нарочно се облича като студентка, за да се чувствам неудобно и да демонстрира убежденията си. В замяна аз трябваше да прекарам следващата събота в градината ѝ. Така се бяхме споразумели. А тази сутрин изведнъж тя реши, че вместо това ще ходи на някакъв протест против смъртното наказание. И аз не съм привърженик на смъртното наказание. Но Кели Уитърс не е моята представа за човек, към когото трябва да се прояви милост. А и обещанието си е обещание. Какво значение има една свещичка повече или по-малко на онова бдение? Все ще може да пропусне един протест заради мен, нали? Предложих вместо това да изпратим чек на Американския съюз за граждански свободи, казах ѝ, че ще оставя тя да попълни сумата. И избухна скандал.

– Идеята с чека не е много добра – измърмори Денис.

– Да, разбрах го. Но разменихме думи, които трудно ще си върнем назад. А и, честно казано, май не държа особено на това.

– Знае ли човек.

В единайсет в понеделнишката вечер „Уошингтън Авеню“ между реката и „Броуд“ беше празно. Браян като че ли се беше сблъскал с първото си истинско разочарование в живота и не можеше да млъкне.

– Веднъж ми каза, че ако не съм женен и ти не си моя служителка... Помниш ли?

– Помня.

– Все още ли е в сила?

– Ела да пием по нещо – предложи Денис.