Джонатан Франзен - Поправките

Денис се мъчеше да се помири със строгите гласове в главата си. Напомняше си, че Браян ѝ беше паднал на колене в Париж, че тя не правеше нищо повече от това, да играе по неговите правила, че беше изчакала Робин да стори първата крачка. Но дребнавото извъртане „не по врат, а по шия“ не можеше да обясни пълното и абсолютно отсъствие на угризения. Когато разговаряше с Браян, беше разсеяна и завеяна. Схващаше смисъла на думите му в последния момент, все едно той ѝ говореше на френски. Имаше основания да изглежда изтощена, разбира се – спеше по четири часа нощем, а кухнята работеше под пълна пара, – пък и Браян, погълнат от филмовите си проекти, лесно можеше да бъде заблуден, точно както тя беше очаквала. Но май не ставаше дума точно за „заблуда“. По-скоро Денис като че ли страдаше от раздвоение на личността. Тайната ѝ връзка беше като насън, развиваше се в онова заключено и звукоизолирано кътче на мозъка, в което, раснейки в Сейнт Джуд, Денис се беше научила да крие желанията си.

В края на юни критиците налетяха „Генератора“ и си тръгнаха доволни. „Инкуайърър“ говореше за брак: единението на „абсолютно уникално“ място със „сериозна и вкусна храна“, приготвена от „перфекциониста“ Денис Ламбърт, като резултатът от този брак било едно изживяване, което „всеки трябва да опита“ и което „собственоръчно“ поставяло Филаделфия „на картата на модерната елегантност“. Браян беше на седмото небе, но Денис се ядоса. Според нея възвишеното хвалебствие изкарваше ресторанта ѝ долен и простоват. Преброи четири абзаца за архитектурата и декора, три абзаца общи приказки, два за обслужването, един за виното, два за десертите и само седем за нейните ястия.

– Изобщо не са споменали киселото ми зеле! – възкликна тя, като едва не се разплака от гняв.

Телефонът за резервации звънеше денонощно. Денис нямаше време да си вдигне главата от печката, но Робин ѝ се обаждаше всеки предобед или следобед на отделната линия на главния готвач, гласът ѝ писклив от срамежливост, ритъмът синкопиран от притеснение: „Ами... чудех се... мислиш ли... дали ще мога да те видя за малко?“. И вместо да откаже, Денис винаги се съгласяваше. Продължаваше да оставя на помощниците си или напълно да отлага важните експерименти, деликатната обработка на продуктите и поръчките на доставчиците, за да се измъкне и да се срещне с Робин в близкия парк на брега на Шуйкил. Понякога само седяха на пейка, дискретно се държаха за ръце и макар че разговорите не по работа в работно време ужасно изнервяха Денис, обсъждаха чувството за вина на Робин и липсата му в шизофреничното съзнание на Денис, какво означаваше това, което правеха, как точно се беше случило. Но разговорът бързо замираше. Гласът на Робин по телефона започна да означава единствено език. След първите една-две думи Денис изключваше. Езикът и устните на Робин продължаваха да образуват словосъчетанията, диктувани от съответната за деня неотложна необходимост, но в ушите на Денис те говореха другия език на лъкатушенето и криволиченето, който тялото ѝ интуитивно разбираше и самоволно му се подчиняваше; понякога така се разтапяше от този глас, че усещаше пробождане в слабините и се превиваше на две; през следващия час за нея не съществуваше нищо друго освен езика; нямаше продукти, нито печени с масло фазани, нито неплатени доставки; изскачаше от „Генератора“ като хипнотизирана, без никаква мисловна дейност, почти не долавяше шума на външния свят (добре поне, че другите шофьори спазваха основните правила за движение). Колата ѝ се плъзгаше по разтопените асфалтирани улици като език, нозете ѝ като два езика ближеха плочките на тротоара, вратата на къщата на „Панама Стрийт“ я поглъщаше като уста, персийската пътека в коридора пред голямата спалня я примамваше като език, скритото под завивките и възглавниците легло също беше като голям мек език, молещ да бъде натиснат надолу, а след това...

Това със сигурност беше съвсем ново изживяване. Денис никога не беше копняла толкова силно за нещо, още по-малко за секс. Когато беше омъжена, възприемаше оргазма като неприятно, но необходимо през определени интервали домакинско задължение. Готвеше по четиринайсет часа и редовно заспиваше с дрехите си. Нямаше никакво желание късно вечер да изпълнява сложна и времеемка рецепта за ястие, на което, така или иначе, беше твърде уморена, за да се наслади. Предварителната подготовка беше минимум петнайсет минути, ала въпреки това самото приготвяне рядко ставаше бързо. Тиганът беше прекалено нагрят, огънят беше твърде силен или пък твърде слаб, лукът не се зачервяваше или пък загаряше веднага; трябва да оставиш настрани съда да се охлади, след което да започнеш отначало, разменяйки ядни реплики с вече разгневения и нетърпелив заместник главен готвач, и неизбежно месото излиза жилаво и на конци, сосът се пресича от многократното разреждане и изваряване, а и е толкова кошмарно късно, очите парят и смъдят, и да, добре, стига да се постараеш, може и да успееш да поднесеш готовото ястие в чинията, макар изобщо да не е за пред хора; накрая просто преглъщаш („Добре – мислиш си, – свърши се!“) и заспиваш, въпреки болката. Изобщо не си заслужаваше усилията. Но Денис ги полагаше веднъж седмично или на десетина дни, защото оргазмът ѝ беше важен за Емил и тя се чувстваше длъжна. Него можеше да го задоволява умело и безпогрешно (и не след дълго и със затворени очи), все едно застройваше супа, и колко гордост, колко наслада намираше в упражняването на уменията си! Емил обаче като че ли беше убеден, че без няколко потрепвания и полунасилени въздишки от нейна страна бракът им ще е в опасност, и въпреки че последвалите събития доказаха, че е сто процента прав, в годините преди появата на Беки Хемърлинг Денис не можеше да не изпитва смазваща вина, принуда и негодувание по отношение на оргазма.