Джонатан Франзен - Поправките

Проблем с канализацията забави отварянето на „Генератора“ и Браян се възползва от тази възможност да отиде на филмовия фестивал в Каламазу с Джери Шварц, а Денис – да прекара пет денонощия с Робин и момичетата. Последната вечер тя се колеба дълго във видеотеката. Накрая се спря на „Почакай да се стъмни“ (отвратителен подлец и хитрата Одри Хепбърн, която приличаше малко на Денис Ламбърт) и „Нещо диво“ (страхотната игрива Мелани Грифит освобождава Джеф Даниълс от оковите на разпаднал се брак). Още щом видя заглавията, Робин се изчерви.

След първия филм, малко след полунощ, както си седяха на дивана във всекидневната с по чаша уиски, Робин с още по-писклив от обикновено глас помоли за позволение да ѝ зададе един личен въпрос.

– Колко пъти за... да речем, за седмица, го правехте с Емил?

– Не ме питай мен кое е нормално – отвърна Денис. – Виждала съм нормалното само в огледалото.

– Знам, знам. – Робин се взираше напрегнато в синия екран на телевизора. – Но кое според теб е нормалното?

– Ами мисля си, че тогава бях с впечатлението – в главата ѝ отекваше: „Посочи по-голямо число, посочи по-голямо число!“, – че три пъти седмично е добре.

Робин шумно въздъхна.

Квадратен сантиметър от лявото ѝ коляно се допря в дясното коляно на Денис.

– И все пак, за теб кое е нормално?

– За някои хора сигурно е нормално веднъж дневно.

– Не е зле. – Гласът на Робин звучеше пресипнало, все едно тя схрускваше с мъдреците си ледено кубче. – На мен би ми харесало.

В допирната точка на коленете Денис усещаше едновременно изтръпване, боцкане и парене.

– Да разбирам ли, че при вас не е така?

– По-скоро е два пъти в месеца – процеди през зъби Робин. – Два пъти в месеца!

– Мислиш ли, че Браян си има друга?

– Не знам какво прави. Но не го прави с мен. Чувствам се като изрод.

– Не си изрод. Напротив.

– Кой беше другият филм?

– „Нещо диво“.

– Все тая. Пускай го.

През следващите два часа вниманието на Денис беше съсредоточено върху ръката, която беше отпуснала върху възглавницата досами Робин. На ръката не ѝ беше удобно да е там, искаше да бъде прибрана, но Денис не желаеше да се откаже от трудно завоюваната територия.

Когато филмът свърши, погледаха телевизия, а след това мълчаха непоносимо дълго, пет минути или пък година, но Робин все така не захапваше топлата петпръста примамка. В този момент Денис би дала какво ли не за малко агресивна мъжка сексуалност. За сравнение, десетте дни, в които беше чакала Браян да ѝ посегне, сякаш бяха минали като миг.

В четири сутринта, замаяна от умора и разочарование, тя стана да си ходи. Робин се обу, сложи си розовото шушляково яке и я изпрати до колата. Едва тук най-сетне хвана ръката ѝ. Потърка дланта ѝ със сухите си палци. Страшно се радвала, че Денис ѝ е приятелка.

„Продължавай в същия дух – окуражи се Денис. – Дръж се сестрински.“

– И аз се радвам – отвърна тя.

Робин издаде познатото хихикане, което Денис вече разпознаваше като израз на смущение.

– Хи-хи-хи!

Сведе поглед към ръката ѝ, която не спираше да мачка.

– Ще е забавно, ако аз изневеря на Браян, вместо той – на мен, нали?

– О, боже! – неволно възкликна Денис.

– Спокойно – Робин затвори юмрук около показалеца ѝ и го стисна здраво, трескаво. – Шегувам се.

Денис я зяпаше ококорено. „Чуваш ли се какви ги говориш? Съзнаваш ли какво правиш с пръста ми?“

Робин вдигна дланта ѝ към устата си, захапа я с меките възглавнички на устните, гризна я лекичко, след това я пусна и се дръпна. Пристъпи от крак на крак.

– Чао!

На другия ден Браян се върна от Мичиган и сложи край на веселбата на „Панама Стрийт“.

Денис отлетя за Сейнт Джуд за почивните дни за Великден и Инид, като детско пиано с един работещ клавиш, всеки ден ѝ повтаряше историята на старата си приятелка Норма Грийн и нейната трагична връзка с женен мъж. За да смени темата, Денис отбеляза, че Алфред изглежда по-жив и по-бодър, отколкото Инид го представяше в писмата и неделните си обаждания.

– Когато си тук, той се стяга – отвърна майка ѝ. – Останем ли сами, е невъзможен.

– Може би защото само му мърмориш.

– Денис, ако живееш с човек, който по цял ден дреме в креслото си...

– Майко, колкото повече мърмориш, той толкова повече се съпротивлява.

– Не го виждаш, защото си тук само за няколко дни. На моята глава се струпва всичко. И не знам какво ще правя.

„Ако живеех с човек, който постоянно и истерично ме критикува – помисли си Денис, – и аз щях по цял ден да дремя в креслото.“