Джонатан Франзен - Поправките

Тя самата беше на нокти и почти нищо не хапна.

– Юда е един от любимите ми светци 43– рече Робин. – Браян казал ли ти е, че ходя на църква?

43Неговото име носи родният град на Денис, Сейнт Джуд. – Б. пр.

– Да, споменавал е.

– Не се и съмнявам! Не се и съмнявам, че е бил много търпелив и състрадателен! – Тя говореше високо, лицето ѝ беше зачервено от виното. Денис усети пристягане в гърдите си. – Както и да е, една от най-хубавите страни на католицизма е, че има светци като Юда.

– Покровителят на обречените каузи?

– Точно така. За какво е църквата, ако не за загубените каузи?

– Аз съм на този принцип за отборите – каза Денис. – Тези, които печелят, не се нуждаят от помощ.

Робин кимна.

– Знам, че ме разбираш. Но като живееш с Браян, започваш да смяташ, че има нещо нередно в това, да губиш. Не че ще тръгне да те критикува. Напротив, винаги е търпелив, демонстрира подкрепата и обичта си. Браян е страхотен! Всичко му е както трябва! Само че би подкрепил този, който ще спечели. А аз не съм от тези, дето печелят. И не искам да бъда.

Денис никога не би говорила така за Емил. Дори и сега не можеше да го направи.

– Но ти си от тези, дето печелят – продължи Робин. – Затова, честно казано, те възприех като моя потенциална заместничка. Реших, че си следващата на опашката.

– Не съм.

– Хи-хи-хи! – избухна в смущаващия си самодоволен писклив смях Робин.

– Не че защитавам Браян – обади се Денис, – но не мисля, че той иска от теб да бъдеш Брук Астор 44. Според мен ще е доволен и на обикновена буржоазка.

44Роберта Брук Астор (1902–2007), една от най-богатите жени в САЩ, известна със своята благотворителност. – Б. пр.

– Това бих могла да го преглътна. Искам ето такава къща. Харесва ми, че кухненската ти маса е всъщност сгъната наполовина маса за пинг-понг.

– Твоя е за двайсет долара.

– Браян е чудесен. Той е човекът, с когото исках да прекарам живота си, той е баща на децата ми. Проблемът е в мен. Аз не мога да отговоря на очакванията му. Аз ходя на вероучение. Извинявай, имаш ли някакво яке? Умирам от студ.

Свещите попукваха на октомврийския ветрец. Денис донесе любимото си джинсово яке, старо „Ливайс“, с вълнена подплата; забеляза как стърчи на по-късите ръце на Робин, как провисва на мършавите ѝ рамене, като яке на футболист, наметнато от приятелката му.

На следващия ден тя го облече и ѝ се стори, че сега е по-меко и по-леко. Вдигна яката и се сгуши в нея.

През следващите месеци имаше много работа, ала въпреки това от години не беше разполагала с толкова свободно време и с толкова гъвкава програма. Започна да се отбива в градината на Робин с приготвена храна. Веднъж отиде в къщата на „Панама Стрийт“, Браян го нямаше и тя остана да преспи. Няколко дни след това, Браян се прибра вечерта и я завари да приготвя мадлени с момичетата, но реагира така, все едно я е виждал в кухнята стотици пъти.

Целият ѝ живот я беше подготвил да се появява късно в семейство от четирима и да се превръща във всеобща любимка. Следващото ѝ завоевание на „Панама Стрийт“ беше сериозната читателка, малката дизайнерка Шиниъд. Денис я водеше по магазините в съботите. Купуваше ѝ дрънкулки, една стара тосканска кутийка за бижута, диско албуми от средата на седемдесетте, илюстрирани издания за костюми и Антарктика, за Джаки Кенеди и корабостроителство. Помагаше на Шиниъд да подбере по-големи, по-лъскави и не толкова скъпи подаръци за Ерин. Шиниъд, също като баща си, имаше добър вкус. Носеше черни джинси, джинсови поли и сака, сребърни гривни и дълги нанизи с мъниста. След пазаруването се прибираха в кухнята на Денис и там белеше картофи или изрязваше бухтички, докато готвачката измисляше лакомства за детското небце: резенчета круша, ивици домашно приготвена мортадела, шербет от черен бъз в миниатюрна купичка, равиоли с агнешко, зехтин и мента, кубчета пържена царевична каша.

В редките случаи – например по сватби, – в които Робин и Браян все още излизаха заедно, Денис бавеше момичетата на „Панама Стрийт“. Научи ги да приготвят паста със спанак и да танцуват танго. Слушаше Ерин да изброява американските президенти един след друг. Помагаше на Шиниъд да рови из скриновете в търсене на дрехи.

– Аз и Денис ще бъдем етнолози – каза Шиниъд, – а ти, Ерин, може да си виетнамка.

Докато гледаше как Шиниъд измисля за Ерин виетнамска носия или как танцува на парче на Дона Съмър с лениви, полуотегчени, обрани движения, като едва отлепя пети от пода, леко завърта рамене и отмята коса (а през това време Ерин упражняваше епилептични припадъци), Денис усещаше как нараства обичта ѝ не само към момичето, но и към родителите му, които бяха успели да го възпитат така.