Джонатан Франзен - Поправките

Денис беше убедена, че ако след отварянето на „Генератора“ критиците обърнеха повече внимание на обстановката, отколкото на храната, тя ще е загубила и Браян ще е спечелил. И затова си скъса задника от работа. Когато ребърцата във фурната се зачервяха, тя ги изваждаше и ги нарязваше на тънко по посока на влакното, за да изглеждат добре, като оставяше киселото зеле и сосът да се запекат още малко, за да се подсили землистият аромат на зеле, свинско и ядки, украсяваше чинията с два тестиса от пресни картофи, шепа брюкселско зеле и лъжица сварен бял боб, който леко поръсваше със запържен чесън. Сама си приготвяше прекрасни уханни наденички. Съчетаваше задушени с копър картофи и хубави цели горчиви броколи с приказни свински пържоли, които купуваше от останал от шейсетте години животновъд, който сам колеше животните си, разфасоваше месото и го доставяше на място. Денис го заведе на обяд, посети свинефермата му в Ланкастър и се запозна с въпросните шопари, огледа еклектичната им диета (сварени сладки картофи, пилешки крилца, жълъди и кестени) и обиколи звукоизолираните помещения, където минаваха под ножа. Изтръгна обещание от стария си екип в „Маре Скуро“. Водеше – с парите на Браян – бившите си колеги на оглед на конкуренцията (по-голямата част успокоително невзрачна) и опитваше десерт след десерт, за да види дали някой майстор-сладкар си заслужава да бъде откраднат. Организираше си фестивали за кълцане на месо за сама жена късно нощем. Приготви кисело зеле в двайсетлитрови бидони в мазето. Използва червено зеле, като в армеята накълца къдраво зеле и сложи хвойна и черен пипер. Ускори ферментацията със стоватови крушки.

Браян продължаваше да ѝ се обажда всеки ден, но вече не я вземаше с волвото си и не ѝ пускаше музика. Иззад любезните му въпроси се усещаше отслабващ интерес. Тя препоръча един стар свой приятел, Робърт Зито, за управител на „Генератора“ и им организира среща на обяд, на който Браян остана само половин час. Имал среща в Ню Йорк.

Една вечер Денис го потърси вкъщи и попадна на Робин Пасафаро. Едносричните отговори на Робин – „Добре“, „Все тая“, „Да“, „Ще му предам“, „Добре“ – толкова я подразниха, че нарочно я задържа на телефона. Попита как върви градинарският проект.

– Добре – отвърна Робин. – Ще предам на Браян, че си го търсила.

– Може ли да намина да го видя някой път?

– Защо? – попита неприкрито грубо Робин.

– Ами защото Браян често говори за него – това беше лъжа, той рядко го споменаваше, – интересно ми е – всъщност ѝ се струваше утопичен и налудничав, – а и нали знаеш, обичам зеленчуци.

– Аха.

– Може да намина някой съботен следобед.

– Както искаш.

Денис стовари слушалката върху апарата. Яд я беше на самата себе си, на неубедителността си.

– Можех да преспя с мъжа ти! – измърмори тя. – Но не го направих! Така че какво ще кажеш да се държиш малко по-приятелски, а?

Ако беше малко по-добър човек, може би щеше да остави Робин на мира. Навярно искаше да я накара да я харесва не за друго, а за да ѝ отнеме успокоението на омразата, да спечели съревнованието за уважение. Или пък просто поемаше хвърлената ръкавица. Така или иначе, желанието да бъде харесвана беше неподправено. Преследваше я усещането, че Робин е била в хотелската стая с нея и Браян, напиращото до пръсване усещане за присъствието на Робин в тялото ѝ.

В последната събота от бейзболния сезон тя експериментира в кухнята цял ден – пече пъстърва, разбърка половин дузина салати от кисело зеле, пробваше какво ще се получи, ако добави към мазнината, останала в тигана от сотираните бъбреци, различен алкохол. След това излезе да се поразходи и като осъзна, че върви на запад, пресече „Броуд Стрийт“ и навлезе в гетото на Пойнт Брийз, където се намираше градината на Робин.

Времето беше хубаво. Ранната есен във Филаделфия миришеше на прясна морска вода и на прилив, на постепенен спад в температурата, на тихомълком сдаване на властта от влажните въздушни маси, които бяха спирали ветреца на брега цяло лято. Денис мина покрай възрастна жена с пеньоар, която наблюдаваше как двама омърляни мъже разтоварват стоки от ръждясал плимут. Местните жители като че ли предпочитаха, вместо да слагат щори, да зазиждат прозорците си с газобетонни блокчета. Видя пет опожарени закусвални и пицарии. Схлупени къщички със завеси от чаршафи. Тук-там нов асфалт, който по-скоро подсказваше за подпечатване на окончателна присъда над квартала, отколкото за обещание за подновяване.