Джонатан Франзен - Поправките

– Не, не познавам майка ти.

– Не, Клаус, познаваш я! – обади се Синди. – Тя беше на приема ни за Деня на благодарността преди три години, помниш ли?

– Е, тогава всички ми се видяха еднакви – отвърна Клаус. – Нали точно това казвам. Как можеш да запомниш някого, когато всички се преструват, че са еднакви?

Анерл се върна с жалкия поднос с друг хляб.

– Ето, опитай от рибата – подкани домакинята. – Шампанското е прекрасно, нали? Съвсем различно! С Клаус преди пиехме по-сухо, но намерихме това и се влюбихме в него.

– Сухото вино е за снобите – отбеляза Клаус. – Познавачите знаят, че кралят – имам предвид прехваленото extra trocken 41– е гол!

41Сухо вино (нем.). – Б. пр.

Денис кръстоса крака и рече:

– Майка ми спомена, че си лекар.

– Да, спортна медицина – кимна той.

– При Клаус ходят най-добрите скиори! – заяви Синди.

– Така изплащам дълга си към обществото.

Въпреки молбите на Синди да остане, Денис избяга от „Рингщрасе“ преди девет и на другата сутрин избяга и от Виена, като се насочи на изток през бялата пелена на мъглата в долината по течението на Дунав. Тъй като не можеше да прогони мисълта, че харчи парите на Браян, работеше от сутрин до здрач, обиколи Будапеща квартал по квартал, води си записки за всяко ястие, надничаше в пекарни, малки закусвални и огромни кънтящи ресторанти, крепящи се на ръба на пълна немара. Продължи на изток чак до Рутения, родното място на родителите на бащата на Инид, сега карпатско кътче от Украйна. Не намери и следа от еврейско селище. Евреи имаше само в големите градове. Навсякъде беше пълно с издръжливи безлични неевреи и накрая тя се примири, че навярно точно от тях произлизаше потеклото ѝ. Храната като цяло беше примитивна. Карпатските възвишения, белязани от прободните рани на рудниците за въглища и уранинит, изглеждаха подходящо място за масови гробове на нахвърляни тела, поръсени с негасена вар. Денис видя лица, които приличаха на нейното, но бяха навъсени и преждевременно изхабени. Никой не говореше английски. Не, нямаше корени тук. Това не беше нейната родина.

Отлетя за Париж и се срещна с Браян във фоайето на „Отел де дюз Ил“. През юни беше споменал, че ще вземе цялото си семейство, но беше дошъл сам. Беше облечен в американски панталони и намачкана бяла риза. Денис беше толкова самотна, че едва не му се хвърли на врата.

„Що за идиот – питаше се тя – би пуснал съпруга си в Париж с човек като мен?“

Вечеряха в „Ла Кюйер Кюриоз“, заведение с две звезди в „Мишлен“, което според Денис прекалено се престараваше. Кой би искал да яде прясна жълтоопашата риба или пюре от папая във Франция? От друга страна, беше ѝ писнало от гулаш.

Браян обяви, че изцяло се доверява на преценката ѝ, и я остави да избере виното и да поръча храна за двамата. Когато поднесоха кафето, тя го попита защо Робин не е дошла в Париж.

– Сега е времето за първото бране на тиквички в градинарския ѝ проект – отвърна той с необичайна горчивина.

– Някои хора не обичат да пътуват – отбеляза Денис.

– Робин не беше от тях. Обиколили сме целия Запад и си прекарвахме страхотно. А сега, когато вече спокойно можем да си го позволим, тя не иска да дойде. Все едно е решила да се прави на отшелник.

– Сигурно е шок изведнъж да се сдобиеш с толкова много пари.

– Виж, аз искам само да се забавлявам с тях – отвърна Браян. – Не желая да ставам друг човек. Но няма и да надяна власеница.

– Тя това ли прави?

– Нещастна е от деня, в който продадох компанията.

„Да курдисаме секундомера и да видим колко ще издържи бракът ви“, помисли си Денис.

Докато се разхождаха по кея след вечеря, тя напразно чакаше ръката на Браян да докосне нейната. Той не отлепяше поглед от нея, сякаш за да се увери, че няма нищо против спирането му пред някоя витрина или свърването в някоя странична уличка. Подобно на щастливо пале, Браян можеше да търси одобрение, без да изглежда неуверен. Описа плановете си за „Генератора“ все едно ставаше дума за празненство, което е почти напълно сигурен, че ще ѝ хареса. Очевидно убеден, че постъпва правилно, т.е. както тя иска, се отдръпна от нея, когато се разделиха във фоайето на „Дюз Ил“.

Денис се мъчи десет дни в сиянието на приветливото му внимание. Накрая вече не можеше да се погледне в огледалото, лицето ѝ се струваше погрозняло, гърдите ѝ – провиснали, косата ѝ – разплетена кошница, дрехите – износени от пътуването. Не можеше да повярва, че този нещастен съпруг устоява на чара ѝ. Макар че имаше основания да се дърпа, и то какви! Той беше баща на две прекрасни момичета. А и тя все пак му беше служителка. Уважаваше съпротивата му, вярваше, че точно така трябва да се държат зрелите хора, но ужасно страдаше заради това.