Джонатан Франзен - Поправките

Денис изпитваше професионален интерес към определени вкусове от кухнята на баба си – ребърца по селски с кисело зеле, цариградско грозде, кнедли, пъстърви и наденички. Кулинарният проблем беше да направи простата централноевропейска храна вкусна за носещите най-малките размери дрехи. Притежателите на титаниева карта не искаха вагнеровски парчета телешко печено или кнедли, нито планини от сметана. Но пък можеше да харесат киселото зеле. То беше идеалният избор за жените с фигури на манекенки и с крака като клечки за зъби: с ниско съдържание на мазнини, с различим вкус и способно на всякакви превъплъщения, готово да се съчетае със свинско, пуешко, пилешко, кестени, да се хвърли слепешката в обятията на маринованата скумрия или пушения лефер...

Денис напусна официално „Маре Скуро“ и отлетя за Франкфурт като служител на Браян Калахан, с кредитна карта на „Американ Експрес“ с неограничен лимит. В Германия за бронята на автомобила ѝ залепваха коли и ѝ премигваха да им направи път, макар че караше със сто мили в час. Във Виена потърси Виена, която не съществуваше. Всичко, което опита, можеше и сама да си го приготви, и то по-добре; една вечер си поръча виенски шницел и си помисли: „И това ми било виенски шницел, друг път!“. Представата ѝ за Австрия беше много по-живописна от самата Австрия. Укорявайки се, че не се държи като истински турист, посети музея за история на изкуството и филхармонията. Стана ѝ толкова скучно и самотно, че накрая се обади на Синди фон Кипел (по баща Мейснър) и прие поканата за вечеря в апартамента със седемнайсет стаи на „Рингщрасе“.

Синди се беше поналяла в кръста и изглеждаше много по-зле, отколкото би трябвало. Чертите ѝ бяха скрити под фон дьо тен, руж и червило. Черните ѝ копринени панталони бяха широки в бедрата и тесни в глезените. Докато докосваше с устни бузите ѝ и преглъщаше сълзотворния ѝ парфюм, Денис изненадано долови лош дъх на немити зъби.

Съпругът на Синди, Клаус, беше като четирикрилен гардероб в раменете, с тесен кръст и смайващо маломерен задник. Дългата поне половин пряка всекидневна на Фон Кипелови беше обзаведена с позлатени кресла, нагласени така, че да не допускат никакво общуване между седящите в тях хора. По стените висяха портрети на предци, както и бронзовият олимпийски медал на Клаус, в рамка, под най-големия полилей.

– Това тук е копие – обясни той. – Истинският е в трезор.

На бюфет от епохата на Луи ХІV имаше поднос с нарязан хляб, изсипана на купчина пушена риба, която приличаше на извадена от консерва риба тон, и неголямо парче ементал.

Клаус извади бутилка от сребърна кофичка с лед и със замах напълни чашите с немско пенливо вино.

– За нашия кулинарен пилигрим – вдигна наздравица той. – Добре дошла в светия град Виена.

Виното беше сладко и твърде газирано, напомняше на спрайт.

– Толкова е готино, че си тук! – възкликна Синди. Защрака бясно с пръсти и от вратата в дъното се втурна една прислужница. – Анерл, миличка – заговори ѝ като на дете домакинята, – помниш ли, че ти казах да поднесеш ръжения, а не белия хляб?

– Да, мадам – отвърна Анерл, която беше на средна възраст.

– Е, това тук е белият! Сега искам да го прибереш и да донесеш ръжения! И изпрати някой да купи бял хляб за после! – Синди се обърна към Денис. – Страшно е мила, но е толкова глупава! Нали, Анерл? Не си ли глупавичка?

– Да, мадам.

– Е, ти знаеш как е, нали си главен готвач – продължи Синди, докато Анерл излизаше. – Всеки ден се сблъскваш с хорската глупост.

– И на всичкото отгоре са не само глупави, но и надменни – додаде Клаус.

– Казваш им какво да направят, а те – точно обратното! Как да не се вбесиш!

– Майка ви изпраща поздрави – вметна Денис.

– Майка ти е толкова готина. Винаги е била мила с мен. Клаус, знаеш ли мъничката миниатюрна къщичка, в която живеехме едно време, когато бях мъничко момиченце? Родителите на Денис ни бяха съседи. Моята майка и нейната все още са добри приятелки. Предполагам, че вашите са си в онази мъничка къщичка, нали?

Клаус се изсмя грубо и се обърна към Денис.

– Знаеш ли какво най-много мразя в Сейнт Джуд?

– Не. Какво?

– Ненавиждам лицемерната демократичност там. Хората в Сейнт Джуд се преструват, че всички са еднакви. Порядъчни и мили. Но хората не са еднакви. Ни най-малко! Има класови различия, расови различия, огромни, непреодолими икономически различия, а те си затварят очите. Преструват се! Забелязала ли си го?

– Имаш предвид различията между майка ми и майката на Синди?