Джонатан Франзен - Поправките

Браян я поведе по четири метални стълби, свали катинара на друга врата и влязоха в по-топло помещение с величествена акустика на гара или катедрала. Въздухът имаше вкус на трупана с години изсъхнала плесен.

Когато превръзката на очите ѝ падна, Денис веднага позна къде се намираше. През седемдесетте Филаделфийската електрическа компания (ФЕК) беше затворила замърсяващите околната среда електроцентрали на въглища – внушителни постройки, същите като тази досами центъра на града в южна посока, покрай която Денис намаляваше, за да ѝ се възхити, когато минаваше с колата. Пространството беше обширно и светло. Таванът беше висок трийсет метра и обръч високи прозорци като в Шартърската катедрала надупчваха северната и южната стена. Бетонният под беше многократно закърпван и дълбоко набразден от материали, по-здрави от самия него; приличаше на разорана целина. В средата се издигаха скелетните останки на две пещи с турбини, които напомняха на големи колкото къщи скакалци с откъснати крачета и антенки. Ерозирали черни електрически цилиндри с изгубени способности. В дъното към реката имаше гигантски отвори, през които бяха влизали въглищата и излизала сгурията. Следи от липсващи стълбички и тръби светлееха по опушените стени.

Денис поклати глава.

– Няма как да направиш ресторант тук.

– Страхувах се, че точно това ще кажеш.

– Ще останеш без пари, преди да успея да ти ги взема.

– Може да привлека банково финансиране.

– Да не говорим за полихлорираните бифенили и азбеста, които вдишаме.

– Тук грешиш – отвърна Браян. – Това място нямаше да го има, ако отговаряше на изискванията за финансиране на екологичния фонд. А без парите от фонда Филаделфийската електрическа компания не може да си позволи да го срути. Съвсем чисто е.

– Жалко за ФЕК.

Тя се приближи към турбините, любуваше се на мястото, въпреки че не беше подходящо. Индустриалният залез на Филаделфия, прогнилото очарование на Работилницата на света, оцеляването на гигантски руини в дребнави времена: усещането ѝ беше познато, тъй като беше родена в семейство, което пазеше изядени от молците вълнени дрехи и ръждясали железа в стари кутии в мазето. Ходеше на училище в светлата модерност, а после се прибираше у дома в един по-стар, по-тъмен свят.

– Не може да се отоплява през зимата, нито пък да се охлажда през лятото – заяви тя. – Сметките ще бъдат кошмарни.

Браян, ретривърът, я наблюдаваше напрегнато.

– Архитектите ми предложиха да направим подиум покрай южната стена с прозорците. На височина двайсет и пет метра. И да го затворим със стъкло от другите три страни. Кухнята ще е долу. Ще измием турбините с пароструйка, ще закачим няколко прожектора и ще оставим основното пространство така, както си е.

– Ще глътне страшно много пари.

– Обърни внимание, че няма гълъби. Нито пък локви.

– Ще ти трябва една година за разрешителните, още една за ремонта и трета, докато получиш одобрение от здравните власти. Готов ли си да ми плащаш три години за нищо?

Браян отвърна, че целта му е ресторантът да отвори през февруари. Имал приятели архитекти, както и приятели строители, и не предвиждал никакви проблеми с инспектората – страшният общински отдел, който даваше разрешителните и провеждаше инспекциите.

– Директорът е приятел на баща ми. Играят голф всеки четвъртък.

Денис се разсмя. Амбицията и връзките на Браян я „погъделичкаха“, както казваше майка ѝ. Вдигна поглед към извитите горни краища на прозорците.

– И каква храна би вървяла тук според теб?

– Нещо тежко и упадъчно. Но това е твой проблем.

Когато се върнаха при колата, чиято резеда беше в унисон с треволяка край празния чакълест паркинг, Браян я попита дали е готова с плановете си за Европа.

– Отдели си поне два месеца – добави той. – Имам и личен интерес за това, не го казвам само заради храната.

– И какъв е той?

– Ако заминеш, може и аз да дойда за няколко седмици. Искам да видя какво харесваш, да чуя какво мислиш – отвърна той с обезоръжаващ егоизъм.

Кой не би искал да обикаля из Европа с красива жена, която разбира от вино и храна? Ако този късмет се беше паднал на някой друг, Браян щеше да му се радва така, както сега очакваше, че се радват заради него. Ето такъв беше той.

Тази част от Денис, която подозираше, че сексът с него може да е по-добър от секса с всички други мъже досега, тази част, която разпознаваше в Браян собствената си амбиция, се съгласи да прекара шест седмици в Европа и да се срещнат в Париж.