Джонатан Франзен - Поправките

Разбраха се приятелски да напусне кухнята му и да се присъедини към конкурента „Арден“, където търсеха заместник главен готвач. Според нея „Арден“ беше по-добър от „Кафе Луш“ във всичко, освен в изкуството да постигаш съвършенство без видимо усилие. (Нехайната виртуозност беше безспорно най-големият талант на Емил.)

В „Арден“ я връхлетя желание да удуши младата жена, която отговаряше за студената кухня. Въпросната Беки Хемърлинг, възпитаничка на кулинарен институт, беше с падаща на вълни руса коса, дребно плоско тяло и светла кожа, която ставаше алена в горещата кухня. Всичко в нея дразнеше Денис – енциклопедичните ѝ познания (тя беше като ходещ справочник на ЦРУ, а Денис беше самообразовал се сноб), прекалената ѝ фамилиарност с по-старшите готвачи (особено с Денис), преклонението ѝ пред Джоди Фостър, глупавите лозунги с риби и колела по тениските ѝ 39, прекомерното използване на „шибан“ за усилване на изразителността, демонстративната ѝ лесбийска „солидарност“ с „латиноамериканците“ и „азиатците“ в кухнята, обобщенията ѝ за „десните“, „Канзас“ и „Пеория“, лекотата, с която боравеше с изрази като „цветнокожите мъже и жени“, изобщо цялата ѝ увереност в собствената си правота, идваща от одобрението на преподаватели, на които им се искаше да бъдат маргинализирани, виктимизирани и лишени от чувство за вина като нея. „Какво прави тази в моята кухня?“ – питаше се Денис. Готвачите нямаха работа в политиката. Готвачите бяха митохондриите на човечеството, те имаха своя различна ДНК, плуваха в клетката и я захранваха с енергия, но не бяха част от нея. Денис подозираше, че Беки Хемърлинг е избрала живота на готвач с политическа цел – да докаже, че е корава мадама, че може да бъде на равна нога с мъжете. Денис презираше тази мотивация, още повече че съзираше частица от нея и в себе си. Беки Хемърлинг я гледаше с насмешка, все едно я познаваше по-добре, отколкото тя самата се познаваше, и този намек я вбесяваше, защото нямаше как да го опровергае. Лежейки будна нощем до Емил, Денис си представяше как стиска гърлото на Хемърлинг, докато сините ѝ очи изскочат. Представяше си как притиска с палци гръкляна ѝ и го пречупва.

39Алюзия за феминисткия лозунг „Жените се нуждаят от мъже, колкото рибите – от колела“. – Б. пр.

Една нощ заспа и сънува, че души Беки, която обаче този път не се съпротивляваше. Всъщност сините очи на Беки я подканваха към още по-големи волности. Омекналите ѝ пръсти пропълзяха към челюстите на жертвата, покрай ушите към нежната кожа на слепоочията. Беки разтвори устни и примижа блажено, удушвачката преметна крака върху нейните и я прегърна...

Как ѝ се искаше да не се беше будила от този сън!

„След като може да се чувстваш така насън – рече си тя, – сигурно е възможно да го изпиташ и наистина.“

Докато бракът ѝ се сгромолясваше – докато тя се превръщаше за Емил в поредния гонещ модата ухажор на тълпата от „Арден“, а пък той поемаше за нея ролята на родителя, когото тя предава с всяка изречена или попита дума, – Денис потърси утеха в мисълта, че проблемът с Емил е полът му. Тази мисъл притъпяваше остротата на чувството ѝ за вина. Тя я крепеше по време на ужасното признание и прогонване на Емил, пак тя ѝ вдъхваше сила на страшно неловката първа среща с Беки Хемърлинг. Денис прегърна от все сърце убеждението, че е лесбийка, държеше го здраво и така си спести угризенията, че оставя Емил да се изнесе от къщата; можеше да му изплати неговия дял и да я запази за себе си, можеше да му позволи това морално преимущество.

За съжаление, веднага след като той си тръгна, я налегнаха съмнения. След прекрасния и поучителен меден месец с Беки, двете започнаха да се карат. Караха се за всичко. Разприте им, както и сексът, който толкова бързо беше отминал, бяха едва ли не ритуал. Караха се по въпроса защо се карат толкова много и кой е виновен. Дърлеха се в леглото до късно през нощта, черпеха от неподозирани запаси на това си либидо и на сутринта бяха махмурлии от спорене. Караха се до полуда. Караха се, караха се и пак се караха. Караха се на стълбите, караха се на публични места, караха се в колата. И въпреки че често стигаха до изнемогата на екстаза – крещяха със зачервени лица, тряскаха врати, ритаха стени, мятаха се по корем в леглото и избухваха в плач, – желанието за битка не изчезваше задълго. То ги свързваше, преодоляваше взаимното им нехаресване. Също както гласът на любимия, косата му или извивката на бедрото безотказно те принуждава да зарежеш всичко и да скочиш в леглото, така и Беки разполагаше с набор от провокации, от които пулсът на Денис удряше в тавана. Най-силно въздействаше убеждението ѝ, че в сърцето си Денис е либерална колективистична чиста лесбийка и просто не го съзнава.