Джонатан Франзен - Поправките

– Не мога да повярвам, колко си отчуждена от самата себе си – заявяваше Беки. – Очевидно е, че си обратна. Очевидно е, че винаги си била такава.

– Никаква не съм – отговаряше Денис. – Аз съм си аз.

От всичко на света най-силно искаше да е отделна личност, независим индивид. Не искаше да принадлежи към никоя група, още по-малко на жени с лоши прически и странни правила за обличане. Не искаше етикет, не искаше някой да ѝ казва как да се държи, така че накрая пак се върна там, откъдето беше тръгнала: идеше ѝ да удуши Беки Хемърлинг.

Имаше късмет (поне що се отнася до управлението на чувството за вина), че процедурата за развод вече беше задействана, когато се разрази последната безплодна караница с Беки. Емил се беше преместил във Вашингтон да ръководи кухнята на хотел „Белинджър“ срещу огромна заплата. Сълзливите два почивни дни, когато той се върна във Филаделфия с камион и двамата си разделиха земното си имущество, бяха отдавна отминали, когато Денис реши, напук на Беки, че все пак не е лесбийка.

Напусна „Арден“ и стана главен готвач на „Маре Скуро“, нов ресторант за адриатически морски деликатеси. В продължение на година отказваше на всеки, който я поканеше на среща, не само защото въпросните кавалери (сервитьори, доставчици, съседи) не я интересуваха, но защото се ужасяваше от мисълта, че може да я видят с мъж. Беше я страх от деня, в който Емил щеше да научи или щеше да се наложи тя да му каже, за да не разбере той случайно, че е тръгнала с друг. По-добре беше да се зароби с работа и да не излиза с никого. Животът, мислеше си тя, беше като лъскаво кадифе. Ако го погледнеш от един ъгъл, виждаш само чудати отражения. Но наклониш ли леко глава, всичко пак изглежда относително нормално. Смяташе, че ако само си работи, няма да нарани никого.

Една ведра майска сутрин Браян Калахан дойде да я вземе от дома ѝ на „Федерал Стрийт“ със старото си волво комби с цвета на сладолед шамфъстък. Без съмнение резедавозеленото беше най-подходящият цвят за едно старо волво, а Браян беше от хората, които не биха си купили класически автомобил в друг цвят, освен най-добрия. Сега вече беше богат и спокойно можеше да закара колата си да я пребоядисат, но подобно на Денис, той смяташе това за нечестно.

Когато тя се качи в колата, Браян я попита дали може да ѝ завърже очите. Денис погледна черната лента в ръцете му. След това се вгледа многозначително в халката му.

– Довери ми се – подкани я той. – Изненадата си заслужава.

Още преди да продаде „Айгенмелъди“ за 19,5 милиона долара, Браян се радваше на безоблачния живот на голдън ретривър. Лицето му беше месесто и далече не красиво, но имаше будещи симпатии сини очи, руса коса и момчешки лунички. Външният му вид отговаряше на същността му – бивш играч на лакрос от Хавърфорд и като цяло почтен мъж, на когото нищо лошо не се е случвало и когото никой не би искал да разочарова.

Денис му позволи да докосне лицето ѝ. Позволи му големите му длани да бръкнат в косата ѝ да завържат възела, позволи му да я ослепи.

Двигателят на комбито възпяваше усилния труд, необходим за задвижването на тежащата повече от тон буца метал. Браян пусна някаква женска група на касетофона. Музиката ѝ хареса, но това не беше изненада. Той като че ли си беше поставил за цел да не прави нищо, което да не ѝ харесва. От три седмици ѝ се обаждаше всеки ден и оставяше съобщения с тихия си глас. („Здравей. Аз съм.“) Виждаше увлечението му да я връхлита като влак и това ѝ беше приятно. Вълнението му се придаваше и на нея. Не бъркаше тази възбуда с влюбване (ако не друго, Хемърлинг поне я беше направила неуверена в собствените си чувства), но нямаше как да не се включи в играта му; затова и тази сутрин се беше постарала да се облече както трябва – беше не просто красива, а зашеметяваща.

Браян я попита какво ще каже за песента.

– Ами... – Тя сви рамене, поставяйки на изпитание желанието му да ѝ угоди. – Става.

– Странно – отвърна той. – Бях сигурен, че ще ти хареса.

– Всъщност наистина ми харесва.

Помисли си: „Какво ми става?“.

Движеха се по неравен път с павета. Прекосиха железопътен прелез и неподравнен участък чакъл. Браян паркира.

– Купих опцията за това място за долар – каза той. – Ако не ти хареса, ще съм с долар назад.

Тя вдигна ръка към превръзката на очите си.

– Свалям я.

– Недей. Почти стигнахме.

Хвана я под ръка – имаше си оправдание – и я поведе през напечения чакъл към сянка. Тя усещаше миризма на река, долавяше покоя ѝ наблизо, поглъщащата звуците течна шир. Чу подрънкване на ключове и катинар, изскърцване на големи панти. Студен и застоял заводски въздух полъхна над голите ѝ рамене и между голите ѝ крака. Аромат на пещера, в която няма никакъв органичен живот.